Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

Адлър се премести в една малка стаичка в мазето на „Пъпин Хол“, само през няколко врати от циклотрона. Норис идваше няколко пъти седмично, за да му помага. Те бързо се сработиха. И двамата бяха пълни с идеи, продиктувани от практиката. Не се страхуваха да поемат в посока, обещаваща за момента, макар и без сериозни логични основания.

Липсата на специално образование при Норис се чувстваше, когато му се налагаше да се справя със сложни химични проблеми, но интуицията му, особено в електрохимията, беше забележителна. Той беше по-спокойният от двамата, но имаше силен характер и твърди, непоклатими убеждения.

Адлър се хвърли да работи върху идеята на Норис с цялата енергия на експлозивния си темперамент. Той буквално живееше в лабораторията. Идваше сутрин в 7,30 и оставаше до полунощ всеки ден от седмицата. Същото правеше и помощникът му Елиът Чарни. Преди Норис да се усети, и той се присъедини към двамата. Работеше по цял ден и прекъсваше за малко само по обяд да хапне нещо в близкото кафе заедно с Адлър. Дънинг непрекъснато се интересуваше от напредъка на изследванията им.

С разрастването на работата групата се премести от мазето в нова лаборатория на 6-ия етаж. Само след няколко дни и тя беше разхвърляна като старата. Бившият декоратор и химикът не бяха хора на реда. Нямаха търпение да чистят и разтребват и от един експеримент се хвърляха в друг, оставяйки след себе си навсякъде мръсни колби и чаши. Адлър беше особено немарлив, движеше се насам-натам с паднал перчем над челото, с изцапани от химикали дрехи, и работеше върху маси, затрупани с остатъци от предишни опити. Младият Чарни се опитваше от време на време да въведе ред, но това беше предварително загубена битка. И Адлър, и Норис бяха нетърпеливи хора, по-скоро импулсивни, а не методични изследователи. И двамата ненавиждаха бюрокрацията и администрацията.

Повечето метали и сплави постепенно бяха елиминирани като потенциални материали за бариерата. Стъклото също не вършеше работа. Изборът поначало беше много ограничен, тъй като почти не съществуваше материал, устойчив на разяждащото действие на урановия хексафлуорид. Към края на 1942 г. усилията се съсредоточиха върху никела — един от малкото метали, неподатлив на корозията на урановия газ. Въпреки че бариерата на Норис и Адлър все още не можеше да разделя изотопите, те непрекъснато я подобряваха и техниката им изглеждаше обещаваща. В групата на Дънинг се надяваха, че двамата ще успеят да направят качествена никелова бариера. Тя все още беше прекалено слаба да издържи налягането на газа и твърде крехка, за да може да се монтира в дифузьорите, но порьозността й беше добра и отверстията — много фини.

За жалост почти всички бариери съдържаха по няколко големи отвора, получени поради замърсяване или дефекти в производството. Нямаше значение колко са фини милионите пори — достатъчно бе всяка бариера да има по едно по-голямо отверстие и тя ставаше неизползваема. Преди да се изпита порьозността на бариерите, налагаше се да се запушват на ръка дефектите по тях. Работещите в лабораторията се забавляваха при вида на нетърпеливия Адлър, опитващ се под микроскопа да запушва дупките на бариерите с обикновена игла. Приличаше на рошав мексикански революционер, наведен с игла в ръка над някаква дантела.