Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Хубаво — отбеляза баща му и запали поредната от осемдесетте цигари „Кемъл“, които изпушваше всеки Божи ден. — Значи се разбираме отлично. Ще ти се скъса задникът от учене, но можеш да се справиш. Инак нямаше да ни изпратят това. — Той взе писмото, с което от училището ги осведомяваха, че приемат Джейк, и го размаха. Жестът издаваше дивашки триумф — сякаш съобщението представляваше току-що убитото в джунглата животно, което Елмър се готви да одере и изяде. — Тъй че трябва да работиш здраво. И да изкарваш добри бележки. За да се гордеем с теб. Ако завършиш годината с отличие, те очаква пътешествие до „Дисни Уърлд“. А подобна награда си заслужава, нали, малкия?
Джейк получаваше отлични оценки — шестици по всичко (или поне допреди три седмици). Родителите му вероятно се гордееха с него, но той ги виждаше много рядко и не знаеше със сигурност. Когато се връщаше от училище, вкъщи обикновено нямаше никого, освен Грета Шоу-домашната помощница — и в крайна сметка той показваше контролните с шестиците на нея. После складираше тетрадките в един ъгъл на стаята си. Понякога ги разглеждаше и се питаше дали оценките означават нещо. Искаше му се да имат някакъв смисъл, но дълбоко се съмняваше в това.
А и надали щеше да посети „Дисни Уърлд“ през предстоящото лято, пък макар и да беше отличник.
По-скоро щеше да иде в лудница.
В мига, когато прекрачи прага на училище „Пайпър“ в осем и четиридесет и пет на 31 май сутринта, му се яви ужасяващо видение. Баща му, наведен над бюрото си в кабинета си на Рокфелер Плаза, захапал цигара, чийто синкав дим се вие около главата му като венец, говори с един от подчинените. Някъде зад и под него се простира Ню Йорк, но грохотът и лудницата остават зад двойните изолационни стъкла.
— Факт е, че само пари не стигат, за да влезе човек в санаториума „Сънивейл“ — със зловещо задоволство обяснява баща му. После се пресяга и чуква човека по челото. — В подобно заведение се влиза само когато съдържанието на горното чекмедже пострада сериозно. Като при моя малкия. Но на него му се скъсва задникът. Разправят, бил най-добрият в лудницата по изработване на кошници. А като го пуснат — ако това изобщо се случи — го очаква пътешествие. Пътешествие до…
— … до крайпътната станция — промърмори Джейк и докосна чело с трепереща ръка. Отново чуваше онези гласове. Шумните, скандалджийски гласове, които го побъркваха.
Ти си мъртъв, Джейк. Прегази те кола и сега си мъртъв.
Я не ставай смешен! Виждаш ли този плакат? „ПОМНЕТЕ ПЪРВИЯ ПИКНИК С КЛАСА“ — пише там. Мислиш ли, че в отвъдното си правят пикник на класа?
Не зная. Но знам, че те прегази кола.
Не!
Да. Това стана на 9 май, в осем и двайсет и пет сутринта. Ти почина няма и минута по-късно.
Не! Не! Не!
— Джон?
Доста стреснат, Джейк вдигна поглед. Господин Бисет — учителят по френски — стоеше наблизо и разтревожено го гледаше. Зад него останалите ученици тъкмо влизаха в общата зала за сутрешната сбирка. Почти никой не бърбореше, а викове не се чуваха изобщо. Очевидно другите родители също повтаряха на децата си, че за да посещават „Пайпър“, не е достатъчно да има човек пари (макар годишната такса да възлиза на двадесет и две хиляди долара), а най-вече достатъчно мозък. Очевидно на мнозина от тях също им бе обещано пътешествие, ако изкарат достатъчно добри оценки. Очевидно в някои случаи родителите на щастливите победители дори щяха да ги придружат. Очевидно…
— Джон, добре ли си? — попита господин Бисет.
— Да. Прекрасно. Но тази сутрин се успах и сигурно още не съм се събудил напълно.
Напрегнатото изражение напусна лицето на господин Бисет и той се усмихна:
— Е, случва се и в най-добрите семейства.
„На татко никога не му се случва. Програмният директор никога не се успива.“
— Подготвен ли си за годишния изпит по френски? — попита господин Бисет. — Voulez-vouz faire l’examen cet apres-midi?2
— Мисля, че да — отвърна Джейк.
В действителност не знаеше дали е подготвен за изпит или не. Дори не можеше да си спомни учил ли е за този изпит или ме. Напоследък вече почти нищо нямаше значение, освен гласовете в съзнанието му.
— Искам отново да ти кажа колко се радвам, че избра моя предмет, Джон. Щях да го споделя и с родителите ти, но те не бяха на родителската среща.
2
Искате ли да ви изпитам днес следобед? (фр.) — Б. пр.