Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Татърсейл затаи дъх.
— И тъкмо това е — каза по-скоро на себе си. — Тъкмо това е нишката на Тайсхрен.
— Императорът беше обезумял — каза Белурдан. — Иначе щеше да се защити по-добре.
Татърсейл се намръщи. Теломецът имаше право. Както сама бе казала току-що, старецът не беше глупак. Какво беше станало тогава?
— Съжалявам. Ще поговорим по-късно. Върховният маг ме вика. Белурдан, ще поговорим ли по-късно?
Великанът кимна.
— Както искаш. Скоро ще замина да вдигна могилата на Найтчил. Далече, в равнината Риви, мисля.
Татърсейл се озърна през рамо. Пехотинецът чакаше и пристъпваше нервно от крак на крак.
— Белурдан, имаш ли нещо против да запечатам останките й със заклинание?
Очите му се замъглиха и той погледна чувала на земята.
— Стражите са недоволни, вярно. — Помисли малко и отвърна: — Да, Татърсейл. Можеш да го направиш.
— Вони оттук чак до трона — каза Калам. Нашареното му от белези лице беше угрижено. Той седеше отпуснат и драскаше разсеяно плетеница от черти по земята; после вдигна очи към сержанта си.
Уискиджак изгледа накриво покритите със сажди стени на Пейл и мускулите на челюстите му се заиздуваха под четинестата брада.
— Последния път, когато стоях на този хълм — той присви очи, — той беше затрупан с брони. И с един маг и половина. — Помълча малко и въздъхна. — Продължавай, ефрейтор.
Калам кимна.
— Дръпнах няколко стари нишки — каза той и примижа срещу ярката утринна светлина. — Някой много нависоко ни е белязал. Може да е самият двор, или благородничеството, може би… слуховете говорят, че отново са се върнали зад кулисите. — Лицето му се изкриви. — А ето, че вече си имаме и нов капитан от Унта, жаден да ни клъцне гърлата. Четирима капитани за последните три години, и нито един от тях не струваше толкова оки сол, колкото му е собственото тегло.
Бързия Бен стоеше на десетина стъпки от тях, на самото било, скръстил ръце. Сега заговори:
— Чу плана. Стига вече, Уискиджак. Тоя човек се изпързаля от двореца право в скута ти по поток от…
— Тихо — измърмори Уискиджак. — Мисля.
Калам и Бързия Бен се спогледаха. Тишината се проточи. Долу на пътя към града трополяха войскови фургони. Останки от Пета и Шеста армии, разнебитени и почти разбити от Каладън Бруд и Пурпурната гвардия. Уискиджак поклати глава. Единствената непокътната сила бяха морантите, а те, изглежда, бяха решили да попълват само полковете на Черните, използвайки Зелените за транспорт… а къде в името на Гуглата бяха Златните, за които толкова много беше слушал? „Все едно, проклети нечовешки копелета.“ От недрата на Пейл все още се изливаше кръв, след техния час на възмездието. Започнеха ли погребалните наряди, извън градските стени щяха да се издигнат още няколко хълма. Големи при това.
Нищо обаче нямаше да остане в памет на хиляда и тристате мъртви Мостоваци. Червеите нямаха нужда да пълзят много далече, за да пируват с техните тела. Това, което смразяваше сержанта до костите, бе фактът, че освен малцината оцелели никой не беше направил сериозно усилие да ги спаси. Някакъв младши офицер им беше поднесъл съболезнованията на Тайсхрен за загиналите на първата линия при изпълнение на войнския им дълг, след което беше разтоварил цял фургон буламач за героизма и саможертвата. Публиката от трийсет и девет войници го беше гледала, без да промълви и дума. След два часа офицерът беше намерен мъртъв в стаята си, удушен професионално с гарота. Настроението беше тягостно — никой в полка нямаше и да помисли за нещо толкова гадно преди пет години. Но сега дори не мигнаха при новината.
„Гарота… прилича на работа на Нокътя.“ Калам бе предположил, че е нагласено, че е машинация, за да бъде дискредитирано онова, което бе останало от Мостоваците. Уискиджак беше скептичен.
Помъчи се да подреди мислите си. Ако имаше някаква схема, то тя щеше да е проста, достатъчно проста, за да мине незабелязана. Но умората го обгръщаше като гъста мъгла. Той вдиша и напълни докрай дробовете си с хладния утринен въздух.
— Новата? — попита Уискиджак.
Калам се надигна със сумтене. Погледът му се зарея нанякъде, далечен и празен.
— Може би — отрони накрая той. — Макар че е доста млада за Нокът.
— Не вярвах в съществуването на чистото зло, преди да се появи тая Сори — каза Бързия Бен. — Но ти си прав, ужасно млада е. Колко време ги обучават, преди да ги пуснат?
Калам сви нервно рамене.
— Петнайсет години, най-малко. И не забравяй, взимат ги малки. На пет-шест.
— Може да е замесена магия, да я прави да изглежда по-млада, отколкото е — каза Бързия Бен. — Високо ниво, но при способностите на Тайсхрен…