Подозренията убиват

— Не.

— Значи трябва да ги е плащала в брой.

— Или пък е плащал някой друг.

— Мителдорфер? Откъде такива пари у един затворник от „Синг Синг“?

— Добър въпрос. Къде е работил преди Мителдорфер? Спомняш ли си?

— При „Гинзбърг и О’Съливан“, счетоводна фирма с адрес на Четиридесет и седма улица, Уест — каза Дино след като прелисти бележника си.

— Дай да се чуем с тях.

Дино отново прелисти бележника си, след това седна до телефона.

— Здравейте, дали бих могъл да говоря с господин Гинзбърг? Така ли? А с господин О’Съливан? Да, разбирам. Интересувам се за един човек, който е работил във фирмата преди повече от дванадесет години. Дали имате служител, който е бил и тогава на работа при вас? Разбирам. Аз съм лейтенант Бакети от градското управление на полицията в Ню Йорк. Бихте ли ми дали неговия домашен адрес и телефонен номер? — Записа ги в бележника си и затвори телефона. — Първоначалният собственик преди години е продал дела си и се е оттеглил от бизнеса. О’Съливан е жив и здрав, живее в Ист Севънтис. Хайде да го посетим.

Даниел О’Съливан се оказа прехвърлил средата на седемдесетте години здравеняк от ирландско потекло, изцяло побелял и в добра физическа форма. Покани ги в просторния и красиво подреден апартамент, предложи на гостите си питие и без да се смути от техния отказ, наля чаша за себе си.

— Не ми идват често на гости от полицията — каза, настанявайки се в едно голямо кресло. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Господин О’Съливан — започна Дино, — помните ли Хърбърт Мителдорфер?

— Хърби ли? Че мога ли да го забравя? Та нали той, доколкото ми е известно, единствен от моите служители стана убиец.

— Бихте ли ни казали какво работеше Мителдорфер във вашата фирма?

— Разбира се. Беше главен счетоводител.

— Опишете ни характера на работата му? Занимаваше ли се с корпорации?

О’Съливан поклати отрицателно глава.

— Не, не. Ние бяхме обикновена счетоводна фирма. Работехме за изявени хора на изкуството — артисти, продуценти и сценографи. Управлявахме техните плащания, инвестирахме парите им, осигуряваме им банкови кредити и заеми, а в тежките за тях години им предоставяхме заеми…

— И какво беше участието на Мителдорфер в този бизнес?

— Вършеше от всичко по малко. Започна при нас като обикновен деловодител, но беше толкова способен и умен, че твърде бързо започна да играе активна роля в управлението на средствата на клиентите ни. Когато се случи този… злощастен инцидент, той практически управляваше фирмата. По това време ние с моя партньор се бяхме замислили да се оттеглим, надявахме се именно на него да продадем фирмата. След като го арестуваха обаче, се наложи да се откажем от намеренията си. Минаха няколко години, докато други двама наши служители се научиха да вършат работата на Хърби, така ние, в крайна сметка, можахме да им я продадем.

— Мителдорфер беше ли заможен? — обади се Стоун.

— Не той, а жена му — отвърна О’Съливан. — Тя беше от Чикаго, родителите й имаха фирма за пакетиране на месо. Не бяха фрашкани с пари, но все пак тя разполагаше с приличен капитал, който Хърби инвестира по блестящ начин. Мисля, че двамата заедно са имали около два или три милиона долара, нещо такова ми споменаваше Хърби. Адвокатите сигурно са прибрали доста от тях, но не се съмнявам, че при влизането си в затвора, той все още е имал немалко скътани пари. Освен това, разполагаха и с много хубав апартамент в долната част на Парк авеню, подарък за сватбата от нейните родители. Струва ми се, че го продадоха.