Ричард Лъвското сърце [bg]

— Само до ей онази шатра — отвърна дребосъкът. — Виж, лунната светлина проблясва върху позлатената топка, увенчаваща покрива на шатрата! Тази топка струва толкова, че може да се даде като откуп за един крал.

Изпадналият в отчаяние рицар вече не мислеше за възможните последици.

— Ще мога бързо да се върна — успокояваше се той сам. — Ако някой се приближи към знамето, ще чуя кучето да лае… Ще падна в нозете на моята дама и ще поискам разрешение от нея да се върна и да изкарам докрай своята стража.

Кенет хвърли наметалото си до знамето и като повика хрътката, нареди:

— Чуй, Росуал! Легни тук и не пускай никого да наближи!

Кучето важно погледна господаря си в лицето, сякаш искаше да се убеди, че го е разбрало правилно, после седна до наметалото, наостри уши и вдигна глава като часовой, напълно осъзнаващ целта, заради която е поставен на пост.

— Да вървим, драги ми Нектабане — каза рицарят. — Бързо да изпълним донесената от теб заповед.

— Да бърза, който иска — недоволно промърмори джуджето. — Досега не бързаше никак — а сега аз не мога да насмогна на грамадните ти крачки. Ти не вървиш като хората, ами скачаш като щраус през пустинята.

Нектабан съвсем забави стъпки и пълзеше като охлюв. Инатът му можеше да бъде преодолян само по два начина — чрез подкуп или чрез ласкателство. Но сър Кенет нямаше пари за рушвети, а за ласкателство — време. Затова той метна джуджето на рамо и без да обръща внимание на страха на дребното човече, а камо ли на молбите му, го отнесе като вихър до шатрата, която подслоняваше кралицата, както личеше по външните украшения. Когато наближи шатрата, се обезпокои да не би звънтежът на оръжието му да привлече вниманието на часовите около шатрата, затова пусна на земята дребния си водач и го попита какво да прави по-нататък. Нектабан беше уплашен и ядосан, но още се чувствуваше напълно във властта на грамадния силен рицар както врабче в ноктите на орел и затова не се оплака от лошото отношение към себе си. Като минаха покрай часовите, които или бяха прекалено небрежни, или прекалено сънливи и затова не се грижеха кой знае колко за своите задължения, дребосъкът мълчаливо заобиколи шатрата на кралицата и като спря откъм задната страна, надигна леко края на платното и със знаци посочи на сър Кенет, че трябва да влезе вътре на четири крака. Рицарят се поколеба; стори му се недостойно да влиза по такъв начин в жилище на благородни дами. Но си спомни нишаните, предадени му от джуджето, и стигна до заключението, че не може да престъпи волята на своята властелинка.

Наведе се, пропълзя на четири крака вътре в шатрата и чу шепота на джуджето:

— Остани тук, докато те повикам.