Ричард Лъвското сърце [bg]

В душата на сър Кенет се надигна буря. Отначало той беше смазан, унищожен. Едва след като се посъвзе, започна да премисля кой може да е отвлякъл английското знаме, но не намери никакви следи. Сетне заоглежда вярната си Росуал, честно изпълнила дълга си. Росуал, останала вярна докрай, за разлика от своя господар, явно бе смъртно ранена. Рицарят започна да гали благородното животно. Вярно до последен дъх, в присъствието на своя господар, то сякаш забравяше страданието си, махаше с опашка и му ближеше ръката. С тих вой даваше да се разбере, че опитите на сър Кенет да измъкне от раната пречупения връх на стрелата само усилват мъките на клетото животно. Тази привързаност на умиращата хрътка, изразяваща се толкова трогателно, удесеториха чувството на срам и самота, обхванало сър Кенет. Рицарят бе изгубил единствения си приятел, тъкмо когато си бе навлякъл презрението и омразата на всички около себе си. Той се отчая. Оставил се на мъката си, високо застена.

В тази минута до него се чу ясен и тържествен глас. Звучно, както се четат молитвите в джамиите, непознатият произнесе на франкския жаргон, еднакво разбираем и за християни, и за сарацини:

— Нещастието прилича на първите и на последните дъждове; то е също толкова студено, безутешно, тежко както за човека, така и за животното. Обаче тъкмо в това време се зараждат цветовете и плодовете — розите, смокините, наровете.

Рицарят на Спящия леопард се обърна към говорещия и веднага позна арабския лекар. Той се бе приближил незабелязано и беше приседнал зад гърба на сър Кенет, кръстосал крака по турски и със сериозен, но в същото време съчувствен тон беше произнесъл утешителната сентенция, взета вероятно от Корана или от неговите коментари. Както е известно, на Изток мъдростта се състои не в находчивостта на самия мъдрец, а в добрата му памет, която му дава възможност навреме да си припомни и на място да произнесе вече написаното от друг.

Сър Кенет се засрами, че така, като жена изразява мъката си. Той сърдито обърса сълзите си и отново се захвана да оглежда своята любимка.

Сякаш не забелязвайки неприветливото държание на рицаря, който му обърна гръб, арабинът продължи:

— Поетът е казал — волът е за нивата, камилата е за пустинята. Не ти ли се струва, че ръката на лекаря по-добре от ръката на войника умее да лекува раните, макар че тя не умее да ги нанася?