Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
„На всички деца?“ — питаме ние възторжено. Не, естествено, не на всички. Ходорковски разбирал, че няма да му стигнат парите за добро образование на всички деца от Калининград до Владивосток. Естествено, ставало дума само за онези, които имат късмет и умеят да се възползват от шанса си. Създаденият от Ходорковски благотворителен фонд „Отворена Русия“ би могъл да инсталира интернет и модулни библиотеки, както и да обучава учители да работят с компютър само в 2–3% от руските училища. Би могъл да дава образование само на 2–3% от децата, но според Ходорковски това би мило достатъчно, за да израсне в Русия свободно образовано поколение.
В една от публичните си лекции тогава Ходорковски казва: „Ние смятаме, че е трудно да се промени манталитетът на възрастните. Но ако работата с младежта се окаже успешна, след 15–20 години те, родените в нова Русия, ще определят политиката и тогава нашата страна ще бъде нормална. Тогава капитализацията на нашите компании няма да е по-малка, отколкото на Запад и пенсиите няма да са по-малки. Всичко у нас ще бъде нормално.“
Марина Филиповна Ходорковска ми показва училището. Във фоайето има изложба. В стъклените витрини са изложени макети на сондажни кули, снимки на децата от екскурзията им в Нефтеюганск. Има и едно трогателно стъклено шише с черна течност, на което е написано: „Нефт“. Марина Филиповна казва:
— Не е толкова важно домът за деца да е добър. Е, като е добър, какво? Децата от домовете никога не влизат в институтите. А нашите всички влизат. Докато пък учат, стипендиите не им стигат. И Миша им помагаше. Децата получаваха образование и ги чакаше работа в ЮКОС, ако сами не си намираха нещо друго. А сега Миша е в затвора, а тях какво ги очаква?
Отнемайки компанията на Ходорковски, държавата не пое ангажимента на частната компания към сираците, живеещи в интерната „Коралово“, чиито родители са загинали в горещите точки, сражавайки се за държавата. Завеждащият интерната, бащата на Ходорковски Борис Моисеевич, казва:
— С Миша решихме, че докато има пари, ще я караме някак си. Докато имам риза на гърба си, ще издържам тези деца, а когато остана без риза, тогава…
Марина Филиповна ме развежда из училището: басейн, спортна зала, медицински кабинет, кабинет по физиотерапия, по лечебна физкултура. Стоматологичен кабинет, където от време на време идва лекар от Москва и лекува зъбите на децата. Специална „солена“ стая, където седят, дишат и възстановяват белите си дробове деца, пристигнали от региони с неблагоприятни екологични условия. За детски дом, разбира се, е твърде луксозно. Нашите държавници правилно са пресметнали, че на децата не им трябват „солени“ стаи и интернет. И висше образование не им трябва, трябва да останат неуки, да пият водка, да гласуват за когото им каже телевизорът и да не задават въпроси как всъщност действат в страната политиката и икономиката.
Чета разпечатка на една от публичните лекции на Ходорковски от началото на 2000 година. Ходорковски казва тогава:
„Икономическото развитие на Русия зависи от интелектуалния й потенциал. Суровинните отрасли в страната ни имат ограничен потенциал за нарастване. Не защото имаме малко запаси, запасите са много, минералните ресурси са огромни, петрол — колкото искаш, газ — още повече, но това никому не е нужно. Колкото и да се потим да продадем повече петрол, отколкото сега, няма на кого. Съвременният свят е свят на информационните технологии. Това е свят, където се продават и купуват продуктите на интелектуалния труд.
Сред нашето население 2,5–4 милиона души са активната движеща сила на обществото — това са учени и предприемачи, с други думи, интелектуалният елит. Това са хора, които у нас и на Запад печелят по над 100 хиляди долара годишно. Всеки от тези хора създава интелектуални ценности за не по-малко от 350 хиляди долара годишно. Обръщам внимание на следното: брутният вътрешен продукт, който могат да дават тези хора, е по-голям от целия брутен вътрешен продукт, който можем да получим от всички отрасли на икономиката, взети заедно. И това наистина е така.
Задачата е да се възпроизвеждат висококвалифицирани хора. Какво е необходимо за това?
Първо, образование и култивиране на идеологията на предприемчивостта. Просто образование никому не е нужно. Просто разумни хора има колкото щеш. Ценен е само онзи човек, който може да настрои ума си в служба на индустрията, в служба на обществото. Ето такъв човек струва пари.“