Не мога да твърдя, че текстът вървеше гладко. Много пъти зачерквах и променях, докато не стигнах до окончателния вариант, който цитирах по-горе. Написах всичко на чисто, прочетох го още веднъж и като помислих известно време, стигнах до извода, че в него има само едно съмнително изречение. Помолих се на Господ да не се налага да го зачерквам.
Моята съобщничка упорито четеше писмата едно след друго. Реших да гледам как вървят нещата. Отдясно до нея лежаха четири прочетени писма, значи ако бе почнала от март, сега четеше писмо от юли. Ужасно ми се прииска да грабна следващото по ред, но се въздържах. Когато свърши да чете и започна да слага листа в плика, станах и реших да се разтъпча. Тя четеше много бавно. Отидох до противоположния край на стаята и погледнах през стъклените врати. На улицата растеше неотдавна посадено дърво, високо колкото моя ръст, умножен по две, и аз се опитах да се съсредоточа на по-нататъшната му съдба, но мислите ми бяха прекъснати от тържествуващ глас:
— Знаех си аз, че има нещо такова! Ето го. Слушайте!
Аз се върнах до нея.
„…Ето и новината, но само за теб, скъпа моя Пеги — четеше тя. — През целия си живот съм споделял тайните си с теб, но за това не исках да ти казвам, извинявай. Сега, когато всичко е минало, съм готов да ти кажа, че написах един роман. Казва се «Не се надявайте…»Има причини, поради които не искам да го публикувам под свое име и затова ще използвам псевдоним. Уверен съм, че романът ще бъде публикуван, защото мисля, че езикът и стилът ми са добри. Моля те, всичко това да си остане между нас. Не казвай дори на съпруга си.“
Мисис Потър ме погледна, после премести очи върху купчината писма.
— Видяхте ли? Забравила съм заглавието, но си спомням… Не! Какво правите? — тя се опита да задържи писмото в ръцете си, но бе твърде късно. С един скок се озовах до нея и с лявата ръка грабнах листа. С дясната измъкнах от ръката й плика и отстъпих назад.
— Успокойте се — казах аз. — За вас съм готов да мина през огън, тъй като през вода вече минах, но това писмо, независимо от това дали искате, или не, ще отлети с мен. То е единственото доказателство, което съществува, че романът е написан от вашия брат. То ми е по-скъпо от писмото на Елизабет Тейлър, с което тя ме молеше да й позволя да ме хване за ръка. Ако в него има нещо, което не трябва да бъде огласено в съда, то няма да бъде прочетено. Писмото и плика обаче са ми нужни за доказателство. Ако исках да избягам, можех да ви нокаутирам и да се измъкна. По-добре вижте още веднъж ушите ми.
— Нямаше защо да дърпате писмото от ръцете ми — възмущаваше се тя.
— Моля да ми простите, но действах импулсивно. Мога да ви го върна и после да ми го дадете, но ако не го направите, ще ви го отнема със сила.
Очите й заблестяха и тя едва не си изчерви. После протегна ръка. Аз сгънах листа, сложих го в плика и го оставих в ръката й. Тя го погледна, после премести погледа си върху мен и накрая ми го върна.
— Правя това — тържествено каза тя, — защото моят брат би искал да постъпя така. Бедният Лени! Мислите, че са го убили, защото е написал този роман, така ли?
— Да. Сега съм сигурен. От вас зависи дали ще заловим убиеца. — Аз извадих бележника си, откъснах изписаната страница и я подадох. — Сега ви предстои да напишете това писмо на своята пощенска хартия. Останалото ще ви обясня после.
