Ръкописът убиец
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владо Станчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът убиец». Краткое содержание книги:
Тя започна да чете. Аз седнах и зачаках. Тя ми се виждаше прекрасна. Прекрасни ми изглеждаха и фалшивите дърва във фалшивата камина.
Даже дъждът, който валеше непрестанно… Хайде стига толкова!
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
В 3.23 позвъних на Улф от телефонна будка някъде в Глендейл. Винаги ми е било приятно да чуя от него, след успешно изпълнена задача, фразата: „Всичко е правилно“. Този път получих по-голяма похвала. Когато му разказах всичко с пълни подробности, включително и съдържанието на писмото на Дайкс, което беше в джоба ми, и писмото на мисис Потър, което вече бях пуснал в пощенската кутия на Глендейлската поща, настъпи петсекундно мълчание. После се чуха думите: „Всичко е много правилно“. Като пуснах още пет долара на монети и обсъдихме плановете за бъдещето, в това число и непредвидените обстоятелства, които можеха да възникнат, аз се гмурнах в дъжда, за да се настаня на задната седалка на чакащото ме такси. Дадох на шофьора адрес в долната част на Лос Анджелис. Дъждът ни съпровождаше по целия път. На един кръстопът се разминахме на сантиметър с голям камион и шофьорът се извини, като каза, че не е свикнал да кара в дъждовно време. Скоро ще привикнете, казах му, и това, естествено, не му хареса.
Офисът на детективската агенция заемаше половината от десетия етаж на стара сграда, асансьорите на която се придвижваха със стонове и скърцане. Преди много години бях идвал тук, и тъй като преди да изляза от хотела, се бях обадил, че мога да намина, малко или много ме очакваха. В ъгловата стая насреща ми се изправи юначага на име Фердинанд Долман, който имаше две гуши и четиринадесет косъма на главата.
— Радвам се да те видя, старче! — той ми протегна приятелски ръка и се засмя. — Как се чувства нашият шишко?
Много малко хора познаваха дотолкова Улф, че да го наричат „Нашия шишко“, и този Долман не влизаше в числото им, но сега нямах време да го уча на добри маниери и затова просто отминах думите му. Разменихме някои общи приказки, след което преминах на същината на работата.
— Имам точно такъв човек — заяви ми той. — Имаш късмет, че досега изпълняваше много трудна задача и днес е тук. Просто ти провървя. — Той вдигна телефона и се разпореди: — Изпратете ми Гибсън.
След минута вратата се отвори и влезе някакъв тип. Погледнах едното му ухо, приличаше на зелев лист, а очите му можеха да пробият бетонна стена.
Долман започна да говори, но аз го прекъснах.
— Не — заявих категорично, — не става. Не е необходимият типаж.
Гибсън се усмихна. Долман му нареди да излезе и той се подчини. Когато вратата се затвори след него, реших да бъда откровен.
— Ти си много нахален, след като ми препоръчваш подобна личност. Ако току-що е изпълнил трудна задача, как да не ми бъде жал за онези, които изпълняват по-леки. Трябва ми образован човек или поне да може да говори като такъв. Не много млад, но не и стар, съобразителен, бърз, способен да възприема бързо куп нови обстоятелства, за да се възползва след това от тях.
— Господи — скръсти ръце зад главата си Долман, — да не искаш да ти доставя самия Дж. Едгар Хувър?
— Не ме интересува как се казва, но ако нямаш такъв, кажи и ще го търся другаде.
— Защо мислиш, че нямам? Имам, разбира се. При мен работят повече от петдесет души. Ще ти намеря някой, който да отговаря на изискванията.
— Действай тогава.
Накрая трябва да си призная, че намерих подходящия кандидат. Преди това обаче прекарах в детективското бюро пет часа и отхвърлих поне десет души. Може би бях прекалено взискателен, тъй като не изключвах възможността цялата му дейност да се състои в това — да се получава двайсетарката плюс разходите. Освен това, след като бях съумял да канализирам разследването в нужната посока, не можех да си позволя и най-малката грешка. Човекът, когото избрах, беше горе-долу на моите години и се казваше Натан Харис. Лицето му се състоеше само от ъгли, беше доста костелив, а очите му, според мен, бяха подходящи. Не съдех за хората по ушите като Пеги Потър.
Взех го с мен в хотела. Хапнахме в стаята и до два през нощта му разяснявах какво искам от него. Трябваше да се върне вкъщи, да си вземе необходимото и да се регистрира в хотел „Южни морета“ под името Уолтър Финч. Там да получи стая, която да отговаря на МОИТЕ изисквания. Позволих му да си води записки, с уговорката, че по времето, когато те ще са нужни, е длъжен да запомни всичко наизуст. За да не го занимавам с подробности, дадох му само такива разяснения, които задоволяват литературния агент Финч. Когато си тръгна, нищо не знаеше за Джоан Уейлман, Рейчъл Абрамс и Къриган, Фелпс, Кастин и Бригс.