Лудият жезъл [bg]

Преместиха трупа, ритуалът продължи. Пол беше преобразен. Но точно в този момент никое от тези неща не ми изглеждаше особено важно. Аз преживявах промяна — различна по природа от тази у Пол — нещо, което възбуди у мене задълбочени размисли по въпроса за свободната воля и предопределението. За лош късмет тъкмо тогава нямах време да им се отдавам, защото самата промяна изискваше цялото ми внимание: бях променил решението си. Бях заемал негласна, едва осъзната позиция на ненамеса в работите на другите, откакто се помнех. Изведнъж се съсредоточих върху нея, обмислих я добре и реших, че е дошло времето да направя изключение.

Не ми харесваше онова, което правеха с Пол, но не разполагах с необходимите знания и опит, за да преобърна това явление. Но щях да направя нещо — какво, не бях сигурен — нещо, което да му помогне да се върне в състоянието, което беше нормално за него, така че щом е готов, да може сам да се разправи с враговете си.

Мислех си за това, докато се спускахме към последната зала. Гласът, който повтаряше „фаней“, беше замлъкнал. При следващата ни спирка Пол, както си и мислех, загуби стъпалата си. В миговете, когато Ларик не правеше нищо, аз го изучавах. Разбрах, че има намерение да отведе Пол в Авинконет, където той щеше да бъде пленник, веднага щом свършеше работата си за тази нощ.

Когато напуснахме и последната зала и стигнахме до голямата пещера, видях как той наложи парализа на Пол и започна един по един да извежда останалите навън. Струваше ми се, че бих могъл да вдигна заклинанието, което го държеше там, в нишата, но не бях сигурен какво трябва да се направи после.