Пробуждането на демона

Младият послушник отчаяно зареди вечерните молитви, мъчейки се да отклони вниманието си от неприятната сцена, но въпреки това чу как отец Йойона подхвърля нещо за сутрешните тренировки и как твърди, че били прекалено опасни.

Най-сетне абат Маркварт вдигна ръка, за да сложи край на спора, и поведе двамата монаси към Авелин. Даде му знак да го погледне и проговори:

— Всичко това наистина е необичайно — започна той. — Но то, братко Йойона и братко Сихертън, не е нито изпитание, нито демонстрация и със сигурност няма нищо общо с решението кого ще изпратим до Пиманиникуит. Да кажем, че ще го направим за мен, за да задоволя собственото си любопитство.

След тези думи абатът насочи цялото си внимание към Авелин.

— Доста съм слушал за теб, синко — меко рече той. — Според брат Йойона напредъкът ти е невероятен.

Прекалено смутен от това, че не друг, а абатът на Сейнт Мер’Абел лично се обръща към него, Авелин дори не успя да се зарадва на похвалата.

— Чувам, че вече си използвал камъните?

За миг младежът не разбра, че са му задали въпрос, после кимна сковано.

— Брат Йойона твърди, че с помощта на хематита си напуснал тялото си — продължи отец Маркварт. — И че благодарение на малките небесни кристали си запалил огнищата в не една и две килии.

Авелин отново кимна:

— Най-много ми хареса хематитът — осмели се да вметне той.

Абат Маркварт се усмихна благо.

— Задоволи любопитството ми — рече той и протегна лявата си ръка, в която имаше три камъка — малахит, искрящ в безброй оттенъци на зеленото, съвършено шлифован кехлибар и сребрист къс хризотил, който бе по-голям от останалите два камъка и по структура приличаше на решетка от прави, плътно наредени нишки.

— Познаваш ли ги? — попита отец Маркварт.

Авелин мислено подреди трите камъка в главата си. Да, познаваше ги добре, макар свойствата им да не си подхождаха особено. Кимна и отец Маркварт му ги подаде.

— Можеш ли да почувстваш силата им? — зададе абатът следващия си въпрос, впил изпитателен поглед в младия послушник.

Внезапно Авелин почувства, че абатът има нужда да знае истината, да бъде напълно сигурен.

Както много пъти преди, той затвори очи и се потопи в камъните. Бавно прокарваше пръсти по всеки един от тях, преценявайки мощта им. Миг по-късно отвори очи и кимна уверено.

— Защо трябва да използваме такава комбинация? — позволи си да се намеси отец Йойона.

Абат Маркварт нетърпеливо му махна да мълчи, ала Йойона, без да обръща внимание на гневния пламък в очите му, се опита да каже още нещо.

— Предупредих те за условията! — невъздържано изръмжа Маркварт.

Авелин преглътна с мъка — никога не си бе представял, че свят мъж като абата, който би трябвало да бъде пример за благочестие и смиреност, е способен на подобна грубост.