Пътят на кралете (том I)

Жената кимна и продължи нататък.

— Покажете ми кои са. Въпреки това ще ги взема заради Вашата честност. Имаме нужда от нови хора за мостовете.

Твлкав закима с готовност. Преди да отмине, се приведе към Каладин.

— Не мога да ти имам доверие, че ще се държиш добре. Хората в тази армия ще обвинят търговеца, че не е разкрил всичко, което му е известно. Аз… съжалявам.

С тези думи търговецът офейка.

Каладин изръмжа гърлено и се откъсна от войниците, но остана на място. Така да бъде. Да сече дърва, да строи мостове, да се сражава във войската. Нямаше значение. Той просто щеше да продължи да живее. Отнеха му свободата, семейството, приятелите и — най-скъпото — мечтите. Повече нищо не можеха да му сторят.

След проверката, благородничката взе от помощничката си подложката за писане и набързо записа нещо на листовете. Твлкав й подаде тефтер, където беше изброено кой от робите каква част от дълга си е изплатил. Каладин успя да зърне, че нито един от тях не е платил нищо. Може би Твлкав лъжеше за числата. Не беше невероятно.

Този път Каладин като че ли просто щеше да остави всичките си заплати да отидат за погасяването на дълга. Нека се гърчат, като видят как всъщност ги предизвиква да изпълнят законите си. Какво щяха да направят, ако той приближеше до изплащането на дълга? Сигурно нямаше да узнае — според заплащането на мостовите, за да се стигне дотам, трябваше да минат между десет и петдесет години.

Светлооката жена записа повечето от робите за служба в горите. Шестима от по-слабоватите бяха изпратени в столовите, независимо от предишното й изявление.

— Онези десетимата — рече тя и посочи с пръчката Каладин и другите от неговия фургон. — Заведете ги при мостовите. Предайте на Ламарил и Газ да обърнат особено внимание на високия.

Войниците се разсмяха и единият почна да тика групата на Каладин по пътя. Каладин изтърпя това — войниците нямаха причина да са внимателни, а той нямаше да им създава повод да станат по-груби. Ако войниците граждани мразеха нещо повече от наемниците, това бяха дезертьорите.

Както вървеше, не можа да не забележи знамето, което се вееше над лагера. Същият символ красеше куртките на войниците — жълта двойка глифи във формата на кула и чук на тъмнозелен фон. Това беше знамето на върховния принц Садеас, господарят на каладиновия роден край. Иронията на съдбата ли бе довела Каладин тук?

Наоколо лениво се мотаеха войници — дори и такива, които явно трябваше да са на служба — а улиците в лагера бяха заринати със смет. Хората от обоза бяха многобройни — уличници, работнички, бъчвари, бакали и пастири. Имаше дори деца — търчаха из улиците на този полулагер-полуград.