Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
- Здравей, Хал. Благодаря, че се обади. - Потърси с поглед място за сядане, различно от кушетката за прегледи. Взе дрехите в скута си и се настани на стола. - Виж, наистина съжалявам за снощи. Аз...
На вратата се почука и сестрата надникна вътре.
- Извинете ме, при нас ли са резултатите от костната сцинтиграфия, която ви е правена миналия юли?
- Да. Трябва да са в досието ми. - Сестрата затвори вратата, а Мери каза: - Съжалявам.
- Къде си?
- Аз, ъъъ... - Прочисти гърлото си. - Не е важно. Просто исках да знаеш колко зле се чувствам след онова, което ти казах снощи.
Настъпи дълго мълчание.
- Изпаднах в паника - оправда се тя.
- Защо?
- Караш ме да... Не знам, ти просто... - Мери си играеше подгъва на нощницата. Думите излязоха от устата й като лавина, която не можеше да спре: - Имам рак, Хал. Искам да кажа, имах, а сега може би съм болна отново.
- Знам.
- Значи Бела ти е казала. - Мери очакваше той да потвърди. Когато това не стана, тя си пое дълбоко дъх: - Не използвам левкемията като извинение за начина, по който се държах с теб. Просто... В момента сякаш съм някъде другаде. Емоциите ми са неконтролируеми и да те видя в дома си... - Да съм привлечена от теб. - Това отключи нещо, което не успях да сдържа.
- Разбирам.
Тя му вярваше. Усещаше, че наистина я разбира. Но, Господи, мълча-нието му я убиваше. Започваше да се чувства като глупачка, задържайки го на телефона.
- Това е всичко, което исках да ти кажа.
- Ще те взема довечера в осем. От дома ти.
Мери стисна телефона. Господи, така отчаяно искаше да го види.
- Ще те чакам.
Чуваше гласовете на доктор Делакроче и сестрата, които разговаряха от другата страна на вратата.
- И... Мери?
- Да?
Остави косата си спусната за мен. На вратата отново се почука и доктор Делакроче влезе.
- Добре, ще го направя - каза Мери, преди да затвори.
- Здравей, Сюзън.
- Здравей, Мери - усмихна се лекарката и около кафявите й очи се образуваха бръчици. Тя беше около петдесетте, с гъста бяла коса до брадичката, подстригана на черта.
Тя седна зад бюрото и кръстоса крака. Мери поклати глава.
- Никак не ми харесва, но ще се окажа права - прошепна тя.
- За какво?
- Левкемията се е върнала, нали?
Настъпи кратка пауза.
- Съжалявам, Мери.
17
Мери не отиде на работа. Прибра се у дома, съблече се и си легна. Обади се набързо в офиса, за да каже, че ще отсъства и цялата следваща седмица. Щеше да има нужда от това време. След уикенда за Деня на Колумб щеше да премине през различни тестове и прегледи, а после двете с доктор Делакроче щяха да се срещнат и да обсъдят възможностите.
Странно, Мери не беше изненадана. Дълбоко в сърцето си знаеше, че левкемията се е оттеглила само временно, че не е победена напълно.
Или може би просто беше в шок и се чувстваше добре с болестта.
Замисли се за всичко, което й предстоеше. Не се страхуваше от болката, а от загубата на време. Колко ли щеше да мине, докато отново овладеят положението? И колко щеше да продължи следващият период на подобрение? Кога щеше да може отново да се върне към нормалния си живот?
Отказваше да признае, че ремисията можеше изобщо да не настъпи. Не, нямаше да позволи на мислите си да поемат в тази посока.
Легна на една страна и втренчи поглед в отсрещната стена, видя отново майка си - как върти броеницата в ръце, как шепне молитви, докато лежи, сломена от болестта. Тихите думи и преминаването на мънистата през пръстите й бяха помогнали да намери покой - различен от онзи, който можеше да й даде морфинът. Защото въпреки проклятието на болестта, непосилните страдания и страха, майка й очакваше чудо.
На Мери много й се искаше да я попита дали наистина вярна, че може да бъде спасена. И то не в метафоричния, а в буквалния смисъл. Дали Сиси наистина беше убедена, че ако каже точните думи и е заобиколена от подходящите предмети, ще бъде излекувана и отново ще се движи, ще живее?
Така и не й зададе този въпрос. Щеше да бъде проява на жестокост, а Мери и бездруго знаеше отговора. Имаше чувството, че майка й очакваше поне временно изцеление до самия си край.
Но, от друга страна, може би Мери пренасяше върху нея своите собствени желания. За нея божията милост означаваше да живееш като нормален човек - да бъдеш здрав и силен, а смъртта да е само далечна заплаха. Нещо хипотетично, което не можеш дори да си представиш. Дълг, който ще трябва да изплатиш някога в бъдещето.
Може би майка й гледаше на нещата по друг начин, но едно бе сигурно - изходът от болестта не се беше променил за нея. Молитвите не я бяха спасили.