Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Джон не се притесняваше, че другият ще извади оръжие. Единственото правило на сблъсъците помежду им беше, че не ги осъществяваха пред хора… Но лесърът извади автоматичен пистолет, който бързо беше вкаран в действие и из парка се разнесе оглушителен изстрел.
Изненадан, Джон се хвърли обратно зад прикритието си. Солените му ругатни сякаш му придадоха допълнително сила.
Заваляха още изстрели и започнаха да рикошират в бетона, а хората се разкрещяха и се втурнаха в различни посоки.
Зад бараката Джон опря гръб в дървената стена и извади собственото си оръжие. Блей и Куин се плъзнаха до него и в кратката пауза между валежите от куршуми се осведомиха дали някой е ранен.
— Какво си мисли той, по дяволите? — изписа Куин. — Май си пада по публика.
Чуха се приближаващи тежки стъпки и прещракване от презареждане на оръжие. Джон хвърли поглед към вратата на бараката. Катинарът там беше истински божи дар. Той вдигна длан, отключи го със силата на съзнанието си, освободи го от веригата и го остави да виси.
— Отидете отзад — изписа Джон на момчетата — и се престорете на ранени.
— По дяволите, не…
Джон насочи дулото на оръжието си към лицето на Куин.
Приятелят му се отдръпна, а Джон се втренчи в разноцветните му очи. Нещата щяха да се случат както искаше Джон. Той щеше да се погрижи за убиеца. Точка по въпроса.
Майната ти, произнесе Куин с устни, преди двамата с Блей да се дематериализират. Със силно изпъшкване Джон се строполи на една страна, а тялото му се удари в земята като огромна торба с цимент. Обърна се по корем и задържа зигзауера под гърдите си с вдигнат предпазител. Стъпките приближаваха, а също и тихият смях, сякаш лесърът беше на върха на щастието.
Когато Леш се върна от посещението при баща си, той прие форма в стаята, която беше в съседство със спалнята, където държеше Хекс. Колкото и да му се искаше да я види, трябваше да стои настрана от нея. Винаги, когато се върнеше от татенцето, не беше на себе си в продължение на поне половин час и нямаше намерение да постъпи глупаво, като й даде шанс да го убие.
Защото тя би го направила. А не беше ли това наистина мило?
Докато лежеше на леглото, затворил очи, реакциите на тялото му бяха забавени, а температурата му ниска. Пое дълбоко въздух с усещането, че е парче размразяващо се телешко. Не че от Другата страна беше толкова студено. Всъщност в дома на баща му беше топло и удобно, особено ако си падаш по кича.
Баща му нямаше почти никакви мебели, но пък свещниците му бяха достатъчни да потопят кораб. Изглежда ледените тръпки имаха нещо общо с преминаването му обратно към тази действителност, защото при всяко негово завръщане от тази страна му ставаше все по-трудно да влезе във форма. Хубавото беше, че едва ли щеше да се налага да ходи там още дълго. Сега, когато беше изучил и овладял цялата поредица от трикове, вече наистина нямаше да има нужда и честно казано Омега не беше много вълнуваща компания.
Разговорите с Омега винаги се въртяха около него самия. И макар желанието да гъделичкат егото му да идваше от безспорно могъщ и разрушителен задник, който по случайност беше и негов баща, всичко това бързо доскучаваше.
Освен това любовният живот на баща му беше крайно смущаващ. Леш дори не знаеше какви бяха онези проклети неща в леглото му. Да, представляваха черни чудовища, но полът им беше толкова неясен, колкото отвратителен беше видът им и начинът, по който отделяха мазна течност. А и винаги настояваха за чукане, дори да имаше други присъстващи.
И баща му никога не отказваше.
Чу се изпиукване и той бръкна в сакото си за телефона.
Беше получил съобщение от господин Д., гласящо: „Пътуваме. Момчето е с нас“. Леш погледна към часовника и бързо се надигна, но веднага седна, като реши, че не може да е верен. Беше се върнал преди два часа. Как така беше загубил представа за времето?
Изправянето във вертикално положение накара стомаха му да се свие, а повдигането на ръката, за да потърка лицето си, му отне повече сили, отколкото беше редно. Тежестта на тялото му, в комбинация с болките, му напомни за времето, когато беше хващал настинка или грип. Същото усещане. Възможно ли беше да се разболява? Това го накара да се почуди дали някой бе произвел медикамент за такива като него. Вероятно не.
Отпусна ръце в скута си и хвърли поглед към банята. Душът му изглеждаше отдалечен на километри и да се добере до него наистина не си струваше усилията. Отне му още десет минути, преди да успее да се отърси от летаргията и когато стана на крака, се протегна силно, за да раздвижи черната кръв във вените си. Оказа се, че банята не е на километри, а само на метри и с всяка стъпка той ставаше все по-силен.