Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Блей нямаше как да не се засмее.
— Какво е толкова смешно?
— Възможно ли е да те кастрират, без да усетиш?
Сега беше ред на Куин да започне да примигва.
— Не, освен ако не си пиян като мотика.
— Е, аз съм трезвен. Трезвен до крайност. Както обикновено. — Като ставаше дума за това, може би трябваше да вземе пример от Джон и да започне да се налива. — Мисля, че е време това да се промени. Извини ме…
— Блей…
— Не. Не започвай с това. — Той тикна пръст в лицето на приятеля си. — Прави онова, в което най-много те бива. Но ме остави на мира.
Блей отмина, а в главата му цареше пълен хаос, но за щастие краката му си изпълняваха задълженията. Тръгна по коридора със статуите и се насочи към главното стълбище. Докато минаваше покрай произведенията на изкуството, погледът му се плъзгаше по мъжките тела. В съзнанието си той, разбира се, беше прикачил към всяко от тях главата на Куин.
— Няма нужда да променяш нищо.
Куин вървеше плътно зад него, а думите му бяха изречени тихо.
Блей стигна до главното стълбище и погледна надолу. Да се озовеш в това блестящото фоайе беше като да отвориш подарък. С всяка стъпка напред те обгръщаха багри и позлата. Идеално място за брачна церемония, помисли си без конкретна причина.
— Хайде, Блей. Нищо не се е променило.
Той хвърли поглед през рамо. Веждите с пиърсинги на Куин бяха смръщени, а очите му гледаха свирепо. Но колкото и да му се искаше да продължат разговора си, Блей нямаше какво да каже. Тръгна бързо надолу по стълбите. И ни най-малко не беше изненадан, че Куин направи същото и продължи да говори.
— Какво, по дяволите, означава всичко това?
Е, чудесно, сякаш умираше от желание да дискутират това пред събралите се в трапезарията. Куин се справяше добре с публиката във всякакви ситуации, но на Блей тя никак не му помагаше. Той се запъти обратно нагоре, докато не се озоваха лице в лице.
— Как се казваше тя?
Куин се дръпна.
— Моля?
— Името на рецепционистката.
— Каква рецепционистка?
— От снощи. В ателието за татуировки.
Куин направи гримаса.
— О, хайде…
— Името й.
— Боже, нямам представа. — Куин повдигна рамене. — Какво значение има?
Блей отвори уста и за малко да отговори, че това, което за Куин е било без значение, за него да го наблюдава е било истински кошмар. Ала знаеше, че това би прозвучало обсебващо и глупаво.
Вместо да каже нещо, той бръкна в джоба си, извади кутия „Дънхил“ и измъкна една цигара отвътре. Пъхна я в устата си и я запали, загледан в тези разноцветни очи.
— Мразя да пушиш — промърмори Куин.
— Примири се — отговори Блей, обърна се и тръгна надолу.
11.
— Къде отиваш, Джон?
На долния етаж, в задната част на къщата, Джон замръзна с ръка на дръжката на вратата към гаража. Дявол да го вземе… Предполагаше се, че в такава огромна сграда можеш да се измъкнеш незабелязано. Но не. Очи имаше навсякъде. Мнения… също навсякъде.
В това отношение тук беше почти като в сиропиталището.
Обърна се и се озова лице в лице със Зейдист. Братът държеше салфетка в едната си ръка и биберон в другата, като очевидно току-що беше станал от масата и беше дошъл тук през кухнята. Хм, и кой влезе след него през вратата? Куин, грабнал недояден пуешки бут, като че нямаше да види храна поне през следващите десет часа. Пристигането на Блей превърна случващото се в истинска среща на випуска.
Зи кимна към ръката на Джон върху бравата и някак успя да заприлича на сериен убиец въпреки бебешките принадлежности в ръцете си. Може би заради белега на лицето. Или по-вероятно заради очите, които искряха в черно.
— Зададох ти въпрос, момче.
— Изнасям проклетия боклук.
— И къде е той?
Куин довърши вечерята си и абсолютно преднамерено отиде до кофата, за да хвърли кокала.
— Да, Джон. Искаш ли да отговориш и на този въпрос?
Не, не искаше.
— Излизам — изписа той.
Зи се наведе напред и стовари дланта си върху вратата, а салфетката увисна подобно на флаг.
— Всяка нощ излизаш все по-рано и по-рано, но днес стигна границата. Няма да допусна да тръгнеш толкова рано. На дневната светлина ще се изпържиш като хрупкаво печено пиле. И между другото: ако още веднъж решиш да напуснеш къщата без личния си гард, Рот ще използва лицето ти вместо боксова круша. Ясен ли съм?