Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Мили боже, Джон — изръмжа Куин възмутено, а изражението на лицето му беше толкова мрачно, сякаш някой е почистил банята с чаршафите от леглото му. — Никога не съм те спирал. Абсолютно никога. И ти се отнасяш така с мен?
Джон се втренчи в пространството някъде над лявото ухо на Зи. Изкушаваше се да изпише, че е чувал как братът е вършил какви ли не налудничави неща, докато е издирвал Бела. Но да спомене отвличането на неговата шелан би било като да покаже червено на бик.
Гласът на Зи стана тих:
— Какво има, Джон?
Не последва отговор.
— Джон — Зи се наведе още по-близо до него, — ако се налага, ще изтръгна отговора ти с бой.
— Просто сбърках часа.
Лъжата не я биваше никак, защото ако беше така, той щеше да е при главния вход, а не да се измъква с истории за боклука. Но честно казано, не го интересуваше дали лъжите му са прозрачни или не.
— Не ми минават тези. — Зи се изправи и погледна часовника си. — И няма да ходиш никъде поне още десет минути.
Джон скръсти ръце пред гърдите си, за да се въздържи от коментар, а в главата му зазвуча мелодията от телевизионното предаване „Риск“ и той имаше чувството, че ще експлодира.
Твърдият поглед на Зи не правеше положението по-спокойно.
Десет минути по-късно шумът от вдигането на капаците из цялата сграда сложи край на напрежението, а Зи кимна към вратата.
— Добре, сега върви, ако искаш. Поне няма да се изпържиш. — Джон се обърна. — Ако пак те хвана без твоя аструкс нотрум, няма да си мълча.
Куин изруга.
— И после ще бъда уволнен. А това значи, че Ви ще ми надпише задника с кинжал. Много ти благодаря.
Джон хвана бравата и изхвърча навън. Не се чувстваше добре в кожата си. Не искаше да има проблеми със Зи, защото го уважаваше, но в момента беше прекалено избухлив и както вървяха нещата, това щеше да се влоши.
Озовал се в гаража, той пое наляво и се запъти към външната врата, която се намираше в дъното. Докато се движеше, си наложи да не поглежда към ковчезите, които бяха струпани наоколо. Не. Нямаше нужда в главата му да се загнездва образът дори на един от тях. Или на шестнайсет. Или колкото там бяха на брой.
Отвори стоманената врата и пристъпи на тревната площ, заобикаляща празния плувен басейн, а после се спусна към дърветата и оградата зад тях. Знаеше, че Куин е по петите му, защото долавяше аромата на неодобрението му с такава яснота в заобикалящия го свеж въздух, сякаш беше миризма на мухъл в мазето. Блей също беше с тях, ако се съдеше по парфюма му.
Точно се канеше да се дематериализира, когато някой стисна здраво ръката му. Завъртя се, за да каже на Куин да се разкара, но се спря. Блей беше този, който го беше задържал, а сините му очи блестяха.
Приятелят му реши да използва езика на знаците вместо устата си, вероятно защото това щеше да принуди Джон да му обърне внимание.
— Щом искаш да бъдеш убит, добре. Вече се примирих с тази възможност. Но не излагай останалите на опасност. Това не мога да го приема. Не излизай, без да кажеш на Куин.
Джон хвърли поглед над рамото на Блей към Куин, който беше така вбесен, че изглеждаше, сякаш иска да удари нещо. О, значи затова Блей използваше знаци. Не искаше третото колело в този буксуващ триумвират да чуе казаното.
— Разбрахме ли се? — изписа Блей.
Беше рядкост Блей да се държи по този начин и това накара Джон да му даде някакво обяснение.
— Не мога да обещая, че няма да ми се наложи да се измъкна. Просто не мога да го направя. Но се кълна, че ще му кажа. Поне така би могъл да намери някакво оправдание.
— Джон…
Той поклати глава и стисна ръката на Блей.
— На никого не мога да обещая такова нещо. Не и при състоянието, в което се намирам. Но няма да тръгна, без да му кажа къде отивам или кога ще се върна.
Блей стисна зъби. Той не беше никак глупав и знаеше кога ситуацията не подлежи на преговори.
— Добре. Това мога да го приема.
— Вие двамата искате ли да споделите малко от обичта си с мен? — попита язвително Куин.
Джон отстъпи назад и изписа.