Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Емансипор Рийзи отвори очи и зяпна ужасното съсухрено лице на стара, беззъба, останала почти без кожа жена.

— Леля Нъпси?

Някъде отблизо се изкикоти тънък глас и каза хрипливо:

— Държа те, демоне. Ще ти клъцна гърлото. Ще ти отрежа езика. Ще ти извия носа. О, нанесената болка, да изкара сълзи от очите ти и кръв отвсякъде другаде! Агония и огън в жилите! Коя е леля Нъпси?

Емансипор вдигна ръка срещу увисналото пред него мъртво лице и избута трупа настрани. Свлече се и се сгъна с болка в костите до плетената стена.

— Ще те науча аз! Виждаш ли този нож? Пъпа ще ти разпори, чаршафите ще ти накълца, китките ще ти среже — и долу, на палубата! Съпрузите са губене на време, тъй че не си и помисляй!

Отоци по тялото му, цицини по челото, кръв на езика, някое и друго счупено ребро може би, натъртен нос. Емансипор Рийзи се помъчи да си спомни какво беше станало, опита се да проумее къде е. Тъмнина отгоре, смътно призрачно сияние от сивокосия труп, люшкане, пращене и пукане от всички страни, стонът на вятъра. И някой говореше. Изви се, подпрян на лакът.

До извитата плетена стена клечеше мършаво дете с широко отворени очи, стиснало нож в мръсната си ръка.

— Не ме бий — изцвърча то като мишле. А после добави със същото старческо хриптене, което бе чул преди малко: — Тя не е за теб, о, не, демоне! Зъбите ми ще скочат към гърлото ти! Един по един! Виждаш ли този нож в ръцете на дъщеря ми? Изпил е живота на хиляда врагове!

Около единия му глезен беше вързано въже, кожата отдолу бе раздрана ужасно. Всички стави го боляха и това го доведе до някаква хипотеза.

— Аз съм в проклетото вранско гнездо. Вързали са ме и са ме вдигнали, кучите му синове. — Присви очи към момичето. — Ти си Бена Младата.

Тя се дръпна уплашено.

— Спокойно де, няма да ти направя нещо. Аз съм Емансипор Рийзи…

— Манси Каръка.

— Някои неща човек не може да избегне, колкото и да е късметлия.

Кикот.

— Късметлия?

— Нает на изгодна заплата, да. Сигурен доход, цивилизовани господари… че то жена ми би трябвало да танцува на могилата в задния ни двор в Печалния Молл. Децата ми най-после са без глисти, с чисти, лъснати с восък зъбки и всички други модерни удобства. Мда, лошият ми късмет отдавна приключи, мъртъв е като повечето хора, които познавах тогава. Че то…

— Млъкни. Пироните са се измъкнали, глупако. Духове се развихриха, ридаещи призраци и привидения, но един расте, да, над всички други. Сграбчват ноктести ръце. Пленени души — о, чуй писъците им! Пленени, погълнати, а той расте. Надиплена мощ, а вътре, пласт след пласт, мрачна броня, неподвластна на прокуждане — сладък в множеството му ноздри е мирисът на смъртен живот, о, как ловува той сега, да натъпче всичко в пълната си с остри зъби олигавена черна и воняща паст! Я, чувам кършене на череп и кости дори сега!