Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
Тя го погледна вяло.
— Корабът гори, Хек. Това не е добре.
— Ще пратим екипажа, всеки проклет моряк, да изгасят пожара.
— Да. Добре. Не е добре, ако вземем да изгорим насред морето, нали?
— Да, скъпа, не е. Хайде, гледай къде стъпваш…
След като Хек Ърс повлече несвързано ломотещата Бърдс Мотъл по стръмните стъпала към палубата, обезглавеният труп на Абли Дръдър остана повече или по-малко насаме. Мъчеше се отново да стане, но, уви, краката му бяха престанали да действат. Обезсърчен, помощник-капитанът седна на пътеката и отпусна ръце на бедрата си.
Искрата живот може да прескочи невъобразими разстояния, може да изригне на най-неочаквани места, може да се втурне по пътеките на мускул и нерв като катерица с отсечена опашка. А понякога, когато самият живот е избягал, искрата остава. За малко.
Абли Дръдър отпусна унило рамене. Дори кръвта, изцеждаща се от многото рани, най-сетне забави, последните капки бяха тлъсти и дълги.
От страховития убиец нямаше и помен.
Пламъците, които бяха запълзели алчно по стените на трюма, изведнъж примигнаха и угаснаха.
Тихи стъпки отекнаха по пътеката откъм носовия отсек. Едра, почти изгърбена фигура, облечена в дълга черна ризница, бавно се хлъзна в сумрака. Мъж с тъмносиво плешиво теме. Дебелопръстите ръце посегнаха надолу, към смачканото телце на плъха.
Тих хленч се изтръгна от провисналите устни на Корбал Броуч.
Последният плъх на борда на „Сънкърл“. Най-скъпият му, макар и временен, слуга. Свидетел на чудовищния кошмар, който беше убил първия помощник-капитан с такава безгрижна наслада. И разбира се, главата на жертвата липсваше. Съвсем логично всъщност.
Корбал Броуч спря, помръдна едното си ухо и се вслуша.
Паниката горе като че ли беше стихнала. Може би екипажът бе напуснал кораба — а, ох, колко жалко щеше да е това. Разбира се, нито капитанът, нито Бочълайн щяха да позволят такова нещо. Не знаеше ли Бочълайн колко много ценеше Корбал тези неизброими пулсове не особено здравословен живот? Жътва, която му беше обещана, да, щом престанеха да са необходими. Обещана.
Е, Корбал Броуч можеше да ги догони, ако наистина бяха побягнали…
Хриплив кикот се чу от тъмното — някъде далече откъм кърмата.
Корбал Броуч се намръщи.
— Грубо е да се прекъсват така скъпоценните ми мисли. Много грубо.
Кикотът заглъхна и отекна тих глас:
— Ти.
— Да — отвърна Корбал Броуч.
— Не, не може да бъде.
— Но е.
— Ти трябва да умреш.
— Трябва. Един ден.
— Скоро.
— Не.
— Аз ще те убия. Ще погълна кръглата ти глава. Ще вкуся горчивата сладост на кръглите ти бузи. Ще излоча кръвта в кръглата локва под тебе.
— Не.
— Приближи се.
— Това мога да направя — отвърна Корбал Броуч, изправи се и тръгна към кърмата. В бронираната си ръка държеше къса брадва с извито острие, от което сякаш капеше мазен пясък. Лъщеше злокобно.
— Това не може да ме нарани.
— Никаква болка, да. Но нямам желание да те нараня. — Корбал Броуч се изкиска. — Ще те накълцам. Без болка. Само парчета. Искам парчетата ти.
— Дързък смъртен. Ще се изпитаме един друг, да… но не точно сега.
Корбал Броуч спря. Демонът, знаеше, си бе отишъл. Разочарован, той пъхна дръжката на брадвата под колана си. Подуши въздуха. Опита мрака. Вслуша се в мляскането на водата под трюма. После се почеса по задника, обърна се и се заизкачва по стъпалата.
Изобщо не стигна догоре. Но и изобщо нямаше такова намерение.
При изригналата паническа суматоха на средната палуба на „Сънкърл“, последвала веднага след писъците отдолу, Емансипор Рийзи се присви и се вторачи във врещящата, скубеща коси, хапеща и пълзяща тълпа моряци, които се мятаха като обезумели. Някои се хвърляха през перилата. Още писъци се разнесоха от капака за трюма и той промърмори:
— Не пак.
Ето така кръжеше светът около себе си, къдрав като срамни косми, дърпани и развявани от вятъра, когато бричовете са смъкнати и студ защипе вечно скрити места — скрити като другата страна на луната, да — и животът се завихря неудържимо отново и отново, а гледките се повтарят и повтарят, грозни и зловещи — ами че той почти очакваше да чуе пращенето на дърво в скали и лед, жалното цвилене на коне, давещи се долу под палубите, да види залитащи хора с разкривени и зацапани с кръв лица. А вятърът да вие и да запокитва сякаш самата тъма във всички посоки в пристъп на убийствено унищожение.
Но това, спомни си, беше отдавна. На друг кораб. В друг живот.
И добре, че беше така.
Стисна по-здраво дръжката на грамадния меч на Бочълайн, изправи се и изкачи стъпалата към палубата. Вдигна високо оръжието. И изрева: