Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Телефонът…

Бруно бе впил поглед в него. Щом видеше телефон, и се сещаше за Гай. Би могъл да се свърже с него още сега, само с две обаждалия, но може би щеше да го разстрои. Може би Гай още не се бе успокоил. Щеше да изчака той да му пише. Отговорът би трябвало да пристигне всеки момент, понеже Гай вероятно е получил писмото му в края на миналата седмица. Единственото, което му трябваше, за да бъде щастието му пълно, бе гласът на Гай, една негова дума — че е щастлив. Двамата ги свързваше нещо по-силно от братство. Колко братя се обичаха така, както той обичаше Гай?

Бруно прехвърли крак над перваза на прозореца и се изправи до железния парапет на балкона. Утринното слънце го сгря приятно. Моравата бе обширна и гладка като игрище за голф и се простираше чак до океана. В този момент зърна ухиления Сами Франклин, облечен в бял екип за тенис, с ракети под мишница, да се приближава към майка му. Беше едър и отпуснат, приличаше на бивш боксьор. Напомняше му за един второразреден холивудски актьор, който се въртеше около майка му преди три години, когато пак бяха тук. Александър Фипс. Защо изобщо помнеше превзетите им имена? Чу как Сами захихика, когато подаде ръка на майка му, при което го жегна позабравена враждебност, но начаса се разсея. Merde3. Презрително отмести поглед от широкия му задник, обут в бели панталонки, и огледа околността. Двойка пеликани тромаво прелетяха над една ограда и тупнаха тежко на тревата. Далеч на хоризонта съзря платноходка върху белезникавата вода. Преди три години беше молил баба си да купи платноходка, а сега, когато платноходката беше налице, изобщо не изпитваше желание да я използва.