Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Бруно го сграбчи за ризата отпред и го надвеси през парапета. Сами заблъска с крака по плочите. Ризата му се раздра. Когато най-сетне се изскубна и застана на безопасно разстояние, синьото се бе отдръпнало от лицето му и бе останало само жълто-бялото.
— Кааакво ти става, по дяволите? — изрева Сами. — Щеше да ме избуташ долу, нали?
— Не, нямаше! — още по-силно изкрещя Бруно. Изведнъж усети, че не може да си поеме дъх, като в сутрешните часове. Смъква вдървените си потни ръце от лицето си. Вече беше извършил убийство, нали? Защо му бе още едно? Ала въпреки това бе видял как Сами се гърчи долу върху шиповете на желязната ограда и бе пожелал наистина да е там. Чу го как припряно разбърква уиски със сода. Препъна се в релсата на двойната остъклена врата за терасата.
— И гледай да не ми паднеш! — извика Сами след него.
Сгърчи се от страх, като чу треперещия му от ярост глас.
Мина безмълвно покрай майка си в преддверието. Заслиза по стълбището, опирайки се с две ръце на перилата — проклинаше бученето, болката, безсилието да се оправи с хаоса в главата си, проклинаше мартинито, което бе изпил със Сами. Залитайки, влезе във всекидневната.
— Чарли, какво му направи на Сами? — Майка му вървеше подире му.
— Ааа, кво му направих на Сами! — Бруно отблъсна с ръка размазаната й фигура и се стовари на дивана.
— Чарли… върни се да се извиниш. — Размазаното петно на дългата й бяла рокля се приближи, почернялата й ръка се протегна към него.
— Спиш ли с тоя тип? Спиш ли с тоя тип? — Знаеше, че само да се изтегне върху дивана, и моментално ще изпадне в несвяст — изтегна се и изобщо не усети ръката й.
18
Откакто се бе върнал в Ню Йорк преди месец, Гай не можеше да си намери място; все бе недоволен от себе си, от работата си, от Ан — и постепенно стигна до заключението, че причината за всичко е Бруно. Тъкмо Бруно бе виновен, че вече не можеше да понася снимките на „Палмира“. Всъщност Бруно бе в основата на неговото безпокойство, което той приписваше на оскъдицата от поръчки след пътуването му до Палм Бийч. Именно Бруно го накара да влезе в този така безсмислен спор с Ан предната вечер, че не е необходимо да се мести в по-представителна кантора, нито да купува ново обзавеждане и килим за сегашната. Бруно го подтикна да каже на Ан, че се смята за неудачник, че „Палмира“ не значи нищо. Бруно принуди Ан да му обърне гръб същата вечер и безмълвно да си тръгне; той го застави да изчака, докато вратата на асансьора не се затвори, и чак тогава да хукне по стълбището осем етажа надолу да моли Ан да му прости.
Освен това, кой знае — може би тъкмо Бруно му пречеше да получава поръчки сега. Създаването на една сграда бе духовна дейност. А съзнанието за вината на Бруно, което таеше у себе си, в известен смисъл го развращаваше. Бе убеден, че такова нещо не може да не остави следи. Бе решил да не се меси в залавянето на Бруно — това бе задача на полицията. Ала седмиците минаваха, Бруно бе на свобода и Гай се измъчваше при мисълта, че трябва да предприеме нещо. Възпираше го както нежеланието да обвини някого в убийство, така и безсмисленото, но упорито съмнение във вината на Бруно. Сегиз-тогиз мисълта, че Бруно е извършил престъплението, му се струваше толкова нелепа, че цялата му предишна убеденост тутакси се изпаряваше. Понякога имаше чувството, че дори ако Бруно му пратеше писмено признание, пак би се съмнявал. Ала пред себе си трябваше да признае, че Бруно го е извършил. Сигурен беше. Убеждението му се засилваше от факта, че седмиците се нижеха, без полицията да се добере до нещо съществено. А и както твърдеше Бруно, нима биха могли, като нямаше подбуди? С онова писмо през септември бе затворил устата на Бруно, ала тъкмо преди да отпътува от Флорида, Бруно с няколко сдържани реда му бе съобщил, че през декември се връща в Ню Йорк и се надява, че ще могат да си поговорят. Гай твърдо бе решил да няма никакво вземане-даване с него.
Въпреки това всичко, включително и дреболии, го дразнеше, ала най-вече работата. Ан го увещаваше да има търпение. Напомняше му, че във Флорида вече е доказал какво може. Обгради го с още по-голяма нежност и вяра в собствените му сили, от които така се нуждаеше, макар че в миговете на най-дълбоко отчаяние и безсмислено упорство невинаги бе и състояние да ги приеме.
Една сутрин в средата на декември, както си седеше и лениво разглеждаше скиците си за къщата в Кънетикът, телефонът иззвъня.
— Здравей, Гай, аз съм, Чарли.
Гай позна гласа и мускулите му се напрегнаха в очакване. Ала Майърс бе наблизо и можеше да го чуе.