Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Една чашка.

— Мирише ми на две.

— Добре де, две.

— Миличък, защо не внимаваш със сутрешното пиене? Сутрешното пиене е краят. Виждала съм не един и двама алкохолици…

— Думата „алкохолик“ звучи отвратително. — Бруно бавно закрачи из стаята. — Като пийна повечко, ми става по-добре, мамче. Ти самата каза, че ставам по-весел, а апетитът ми се повишава. Уискито е много чиста напитка. На някои им понася.

— Снощи пи прекалено и баба ти го видя. Недей да смяташ, че не забелязва.

— Не ме питай за снощи. — Бруно се ухили и махна с ръка.

Тази сутрин ще дойде Сами. Защо не се облечеш и не слезеш да ни броиш точките?

— Само ми вдига кръвното.

Тя весело се запъти към вратата, сякаш не го бе чула.

— Обещай ми все пак, че днес малко ще постоиш на слънце.

Той кимна и облиза изпръхналите си устни. Не отвърна на усмивката й, когато затваряше вратата — сякаш някакъв черен похлупак внезапно го бе захлупил, сякаш трябваше да се отърве от нещо, преди да е станало твърде късно. Трябваше да види Гай, преди да е станало твърде късно! Трябваше да се освободи от баща си, преди да е станало много късно! Трябваше да действува! Не искаше да остава повече в къщата на баба си, с мебели в стил Луи XV, точно като в собствения му дом, този неизменен Луи XV! Ала не знаеше къде би желал да отиде. Та нали не можеше да бъде щастлив, ако за дълго се отделеше от майка си? Прехапа устни и се навъси, макар че сивите му очички останаха почти безизразни. Защо му каза, че няма нужда да си пийва сутрин? Именно сутрин изпитваше най-голяма нужда. Той бавно разкърши рамене. Защо да се чувствува потиснат? Изрезките бяха наблизо, върху леглото. Седмиците се нижеха, а тъпите полицаи не бяха узнали нищо за него, нищичко — с изключение на отпечатъците от обувки, а той отдавна бе изхвърлил обувките! Празненството с Уилсън предната седмица в хотела в Сан Франциско не можеше да се сравни с онова, което би организирал, ако можеше да празнува с Гай. Идеално убийство! Колцина биха могли да извършат идеално убийство на остров с неколкостотин посетители?

Не беше като тъпаците по вестниците, извършили убийство, „за да проверят какво значи“, на които никога не им идваше наум да споменат нещо повече освен една-единствена отвратителна фраза: „Не беше това, което очаквах.“ Ако вземеха интервю от него, щеше да каже: „Беше страхотно! Нищо друго не може да се сравни с това!“ — „Бихте ли опитали отново, мистър Бруно?“ — „Ами да, бих опитал“ — би отговорил, без да се обвързва, предпазливо и замислено, подобно на арктически изследовател, когато го питат дали отново ще зимува на север идната година. „Можете ли да ни разкажете малко по-подробно какви чувства изпитвахте?“ Щеше да наклони микрофона към репортера, щеше да вдигне очи и да се замисли, докато светът чакаше първата му дума. Какво бе почувствувал? Та значи това нещо е несравнимо, друго такова няма. Онази и без туй беше боклук, нали разбирате. Сякаш убиваш топлокръвно мишле, само че тя беше жена и следователно деянието се превръщаше в убийство. Отвратително бе дори това, че бе топла, спомни си как тогава помисли, че преди да отдръпне пръсти, топлината вече няма да приижда, и че след като я пусне, тя ще изстине и с ужасния си вид ще заприлича на самата себе си. „Ужасен, мистър Бруно?“ Да, ужасен. „Смятате ли, че един труп е ужасен?“ Бруно се навъси. Не, определено не смяташе, че всеки труп е ужасен. Ако жертвата беше зла като Мириам, хората би трябвало да са доста радостни, като видят трупа, нали така? „Сила, мистър Бруно?“ Че как, почувствувал се бе страшно силен! Това бе истината. Бе отнел един живот. Е, никой не познаваше живота, макар всички да го защищаваха — най-скъпото нещо на света, ала той бе отнел един живот. През онази нощ бе преживял опасността, болката в ръцете, страха тя да не издаде звук, ала в мига, в който усети, че животът я е напуснал, всичко друго се изпари — единственото, което остана, бе тайнството на извършеното от него, тайнството и чудото на прекъснатия живот. Хората говореха за тайнството на раждането, за появата на живота, ала колко обяснимо бе това! Съединяваха се две живи клетки! Ами тайнството на прекъснатия живот? Трябваше ли тя да престане да живее само защото той се бе вкопчил така здраво в гърлото й? Какво все пак бе животът? Как се бе чувствувала Мириам, след като той бе отдръпнал ръцете си? Къде беше тя сега? Не, той не вярваше в задгробния живот. Беше прекратил съществуването й, в това именно бе чудото. Да, би могъл да разкаже много неща, докато го интервюират! „Какво значение имаше за вас фактът, че жертвата беше жена?“ Откъде дойде този въпрос? Бруно се поколеба, но бързо се окопити. Ами това, че беше жена, бе усилило удоволствието му. Което според него не означаваше, че в удоволствието му е имало сексуален елемент. Не че мразеше жените, не. Съвсем не! Знае се, че омразата и любовта вървят ръка за ръка. Това пък кой го е казал? Не го вярваше ни на йота. Не, единственото, което би могъл да каже, бе, че не би изпитал толкова голямо удоволствие ако бе убил мъж. Освен ако не беше баща му.