Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
— Бедният човек!
— Да. Беден човек през целия си живот. Макар и доста богат, що се отнася до пари и танкове.
— Имаш ли нещо против танковете?
— Да. И по-специално не обичам хората в тях. Танковете ги правят нагли, а това е първата крачка към страха, имам предвид истинския страх. Може би е малко усложнено и от клаустрофобията.
След това той я погледна и се усмихна; съжаляваше, че бе я закарал на дълбокото, сякаш беше пуснал начинаещ плувец, свикнал да плува на плитко край някой полегат бряг, в прекалено дълбока вода, и се опита да й вдъхне отново увереност:
— Прости ми, дъще. Повечето от това, което казвам, е несправедливо. Но е по-вярно от нещата, които ще прочетеш в спомените на генералите. След като човек получи една или повече звезди, за него става така трудно да се добере до истината, както е било трудно на нашите праотци да се доберат до светия Граал.
— Но ти си бил генерал.
— Не бог знае колко дълго — каза полковникът. — Но, виж, капитаните — продължи генералът — знаят точната истина и могат най-добре да ти я кажат. Ако не могат, ги разжалват.
— А ти щеше ли да ме разжалваш, ако лъжех?
— Зависи от това за какво лъжеш.
— Няма да лъжа за нищо. Не искам да бъда разжалвана. Звучи ужасно.
— Ужасно е — каза полковникът. — Изпращаш ги в тила, за да бъдат разжалвани, с единайсет екземпляра обяснение защо трябва да бъде извършено това, като подписваш всеки един от тях.
— Много ли си разжалвал?
— Доста.
Портиерът влезе в залата с портрета, носеше го в голямата му рамка и приличаше на кораб, който се движи с прекалено много платна.
— Донеси два стола — каза полковникът на младшия келнер — и ги сложи там. Гледай платното да не докосва столовете. И го дръж да не се хлъзне. — А после се обърна към момичето: — Ще трябва да сменим тази рамка.
— Знам. Не съм я избирала аз. Вземи го без нея, а следващата седмица ще изберем хубава рамка. А сега погледни — не рамката, а това, което той казва или не казва за мене.
Портретът беше хубав: нито сух, нито снобски, нито стилизиран, нито модернистичен. Така човек би искал да нарисуват момичето му, ако Тинторето беше тук — в противен случай щеше да се задоволи с Веласкес. Но нито единият, нито другият рисуваха така. Това беше просто един портрет, нарисуван чудесно, както все още понякога се случва в наше време.
— Прекрасен е — каза полковникът. — Наистина е прекрасен.
Портиерът и младшият келнер го държаха и го гледаха отстрани. Gran Maestro му се възхищаваше нескрито. През две маси от тях американецът го възприемаше с журналистическо око, чудейки се кой го е нарисувал. Към всички останали платното беше с гръб.
— Прекрасен е — каза полковникът. — Но ти не можеш да ми го дадеш.
— Вече съм ти го дала. Сигурна съм, че косата ми никога не е покривала раменете ми.
— А аз мисля, че ги е покривала.
— Мога да я оставя толкова дълга, ако искаш.
— Опитай. Ах ти, чудна хубост! Обичам те много. Тебе и нарисуваната на платното.
— Кажи на келнерите, ако искаш. Сигурна съм, че няма да бъдат кой знае колко учудени.
— Отнеси платното горе в стаята ми — каза полковникът на портиера. — Благодаря ти много, че го донесе тук. Ако цената е изгодна, ще го купя.
— Изгодна е — отговори момичето. — Да ги накараме ли да го отнесат със столовете и специално да го покажат на твоя сънародник? Gran Maestro би могъл да му даде адреса на художника и той навярно ще го посети в ателието.
— Това е много красив портрет — каза Gran Maestro. — Но трябва да бъде отнесен в стаята. Не бива да се оставя изпитият „Рьодерер“ или „Перие Жуе“ да говорят за него.
— Отнеси го в стаята, моля.
— Каза „моля“, без да направиш пауза.
— Благодаря ти. Портретът толкова ме развълнува, че не съм съвсем отговорен за думите си.
— Нека и двамата да не бъдем отговорни за нищо.
— Готово — съгласи се полковникът. — В действителност Gran Maestro има чувство за отговорност за всичко. И винаги е имал.
— Не — каза момичето. — Мисля, че той постъпи така не само от чувство за отговорност, но и от злоба. Знаеш ли, в този град всеки посвоему е злобен. Мисля, че той просто не искаше този човек да хвърли дори и журналистически поглед на щастието.
— Каквото и да означава то.