Отвъд реката, сред дърветата

— Моля те, изпрати ме до нас.

— Точно това се канех първо да направя.

— Първо бъди поне веднъж мил.

— Ще бъда.

След като полковникът плати на гондолиера, който се правеше, че не знае нищо, а всъщност знаеше всичко — набит, почтителен, заслужаващ доверие, — те слязоха на Пиацета и преминаха през огромния, студен, открит за вятъра площад, твърд и стар под краката им. Вървяха, притиснати силно един до друг в мъката и щастието си.

— На това място германецът стреляше по гълъбите — каза момичето.

— Навярно сме го убили — отговори полковникът. — Или сме убили брат му. А може и да сме го обесили. Не зная. Не съм в криминалния отдел.

— Все още ли ме обичаш на тези изтъркани от водата, студени, стари камъни?

— Да. Бих искал да постеля едно походно одеяло тук и да ти докажа.

— Би постъпил по-варварски и от онзи, който стреляше по гълъбите.

— Аз съм варварин.

— Невинаги.

— Благодаря ти, че каза „невинаги“.

— Тук трябва да завием.

— Мисля, че знам. Кога ще съборят този проклет кинотеатър и ще построят истинска катедрала? Ето какво иска Джаксън от пети взвод.

— Когато някой отново пренесе от Александрия свети Марко, скрит под товар от свинско месо.

— Това е било едно момче от Торчело.

— Ти си момче от Торчело.

— Да. Аз съм момче от Басо Пиаве и от Грапа, дошло тук направо от Пертика. Аз съм също така и момче от Пасубио, ако знаеш какво означава това. Дори само да живееш там беше по-лошо, отколкото да воюващ, където и да било другаде. Във взвода си разделяха гонококите, донесени в кибритена кутийка от Скио. Разделяха си ги, за да могат да избягат някак си, защото там беше непоносимо.

— Но ти си останал.

— Разбира се. Аз винаги съм последният, който напуска празненството, фиестата имам предвид, а не политическата партия74. Никой не обича такъв гост.

— Да вървим ли?

— Мислех, че си решила.

— Да. Но когато спомена това за нежелания гост, се отказах.

— Не се отказвай.

— Мога да държа на това, което съм решила.

— Знам. Можеш да държиш на всяко проклето нещо. Но, дъще, понякога недей да го правиш. То е за глупците. Понякога е нужно бързо да превключваш.

— Ще превключа, ако искаш.

— Не. Смятам, че решението беше разумно.

— Но няма ли прекалено много време до сутринта?

— Зависи от това, дали човек има късмет или не.

— Аз сигурно ще спя добре.

— Да, на твоята възраст, ако не можеш да спиш, трябва да те обесят.

— Ох, моля те.

— Извинявай. Исках да кажа, да те застрелят.

— Близо сме до нас и ти би могъл да бъдеш мил, ако искаше.

— Толкова съм мил, че чак да ти призлее. Не е за мене тази работа.

Дворецът вече се издигаше пред тях. Не оставаше нищо друго, освен да позвънят или да отключат.