Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
— Дива — каза тя. — Небрежна. Или неспретната?
— Не.
— Неспретната беше една от първите думи, които научих от моята гувернантка. Означава, че не решиш достатъчно косата си. Небрежна се казва, когато не я четкаш по сто пъти всяка вечер.
— Аз ще прокарам ръката си през нея и ще я направя още по-неспретната.
— Ранената си ръка?
— Да.
— Не сме седнали както трябва, за да направиш това. Да си разменим местата.
— Добре. Това е разумна заповед, изказана на прост език и лесна за разбиране.
Разместването беше забавно, защото се опитваха да не накланят гондолата, но все пак им се налагаше да пазят равновесие.
— Хайде — каза тя. — Но с другата ръка ме притисни силно.
— Ти знаеш ли точно какво искаш?
— Да, знам. Нескромно ли е? И тази дума научих от моята гувернантка.
— Не — отговори той. — Хубаво е. Издърпай нагоре одеялото. Усещаш ли вятъра?
— Идва от високите планини.
— Да. А зад тях отнякъде другаде.
Полковникът чуваше плясъка на вълните и усещаше резките пориви на вятъра и грубата интимност на одеялото, после почувствува момичето — прохладно-топло и прелестно, с вдигнати гърди, до които леко се докосваше лявата му ръка. Прокара осакатената си ръка по косата й веднъж и още веднъж, и още веднъж, а после я целуна и този път беше по-лошо и от отчаяние.
— Моля те — каза тя изпод одеялото. — Нека сега аз да те целуна.
— Не — отговори той. — Пак аз.
Вятърът беше много студен и шибаше лицата им, но под одеялото нямаше вятър, нямаше нищо, само неговата осакатена ръка търсеше острова в огромната река с високи стръмни брегове.
— Това е — каза тя.
Той я целуна, търсеше острова, намери го и го загуби, а после го намери завинаги. За добро или за лошо, помисли той, и за вечни времена.
— Мила моя — каза той. — Моя многообичана. Моля те.
— Не. Искам само да ме притиснеш силно и да ме галиш.
Полковникът не каза нищо, защото участвуваше или беше в непосредствена близост до единственото тайнство, в което вярваше, с изключение на случайната смелост на мъжа.
— Моля те, стой спокойно — каза момичето. — А после можеш да се движиш колкото искаш.
Скрит под одеялото от вятъра, полковникът действуваше, знаейки, че това е единственото нещо, което мъжът прави за жената и го помни, освен делата за татковината или родината — зависи кой как тълкува това понятие.
— Моля те, мили — каза момичето. — Едва ли бих издържала.
— Не мисли за нищо. Не мисли изобщо за нищо.
— Не мисля.
— Не мисли.
— О, моля те, да не говорим.
— Хубаво ли е?
— Ти знаеш.
— Сигурна ли си?
— О, моля те, не говори. Моля те.
Да, мислеше той, моля и отново моля.
И двамата замълчаха, а когато огромната птица, прелетяла покрай затворения прозорец на гондолата, се загуби в далечината, никой не каза нищо. Той държеше леко главата й със здравата си ръка, а с другата я галеше.
— Моля те, постави я където трябва — каза тя. — Ръката си.
— Трябва ли?
— Не. Само ме притискай силно и се опитай да ме обичаш истински.
— Аз те обичам истински.
Точно тогава гондолата доста рязко сви наляво. Полковникът почувствува вятъра върху дясната си буза и каза със студените си очи, съзирайки очертанията на двореца:
— Сега си на завет, дъще.
— Но е прекалено скоро. Не знаеш ли какво чувствува жената?
— Не. Само това, което ти ми казваш.
— Благодаря ти, че каза „ти“. Наистина ли не знаеш?
— Не. Никога не съм питал.
— Тогава отгатни. И, моля те, чакай, докато преминем под втория мост.
— Пийни чаша от това — каза полковникът, пресегна се точно и умело за кофичката с шампанското и леда и отпуши бутилката, която Gran Maestro предварително беше отворил и й беше сложил тапа от обикновена бутилка. — За теб това е полезно, дъще. А и за несгодите, които всеки от нас има, за скърбите и нерешителността.
— Аз нямам никакви — каза тя, като говореше граматически правилно, както я беше учила гувернантката й. — Аз съм просто жена или момиче, или каквото и да било, постъпващо така, както не трябва. Хайде пак, моля те, сега отново съм на завет.
— Къде е сега островът, в коя река?
— Ти правиш откритието. Аз съм само една непозната страна.
— Не чак толкова непозната.
— Моля те, не бъди груб. И, моля те, нападай нежно и със същия устрем, както преди.