Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
— Кажи ми, че ме обичаш.
— Обичам те. Можеш да го публикуваш в „Газетино“, ако искаш. Обичам твоето силно, сухо тяло и странните ти очи, които ме плашат, когато станат зли. Обичам ръката ти и всички твои ранени места.
— Трябва да се опитам да ти кажа нещо много хубаво. Първо мога да те уверя, че те обичам. Точка.
— Защо не си купиш красиви стъклени съдове? — попита внезапно момичето. — Можем да отидем заедно в Мурано.
— Не разбирам нищо от стъклени съдове.
— Аз бих могла да те науча. Ще бъде забавно.
— Живея прекалено скитнически живот, за да имам хубави стъклени съдове.
— Да, но когато се пенсионираш и дойдеш да живееш тук?
— Тогава ще купим.
— Искам сега.
— И аз, само че утре отивам на лов за патици, а тази вечер си е тази вечер.
— Може ли и аз да дойда на лов?
— Само ако Алварито те покани.
— Мога да го накарам да ме покани.
— Съмнявам се.
— Не е любезно да се съмняваш в това, което дъщеря ти казва, след като е достатъчно голяма, за да си позволява да лъже.
— Добре, дъще. Оттеглям съмнението.
— Благодаря. И все пак няма да дойда, за да не ви досаждам. Ще остана във Венеция и ще отида на църква с мама и с нейната и моята леля, след това ще навестя и моите бедняци. Аз съм единствено дете, така че имам много задължения.
— Винаги съм се чудил как прекарваш времето си.
— Ето така. Също ще накарам прислужницата си да ми измие косата и да ми направи маникюр и педикюр.
— Не можеш да направиш това, защото ловът е в неделя.
— Тогава в понеделник. В неделя ще чета всички илюстровани списания, включително и неприличните.
— Може би в тях ще има снимки на мис Бергман. Все още ли искаш да приличаш на нея?
— Вече не. Искам да приличам на себе си, само че да бъда много, много по-добра и ти да ме обичаш. Също така — каза тя внезапно, съвсем открито — искам да приличам на теб. Може ли тази вечер мъничко да приличам на теб?
— Разбира се. В кой град сме в края на краищата?
— Във Венеция, най-хубавия град според мен.
— Съгласен съм. И ти благодаря, че не искаш да ти разказвам повече случки от войната.
— О, ти трябва да ми ги разкажеш по-късно.
— Трябва? — попита полковникът и в странните му очи се появи жестокост и решителност, сякаш дулото на танк се насочваше към него. — Трябва ли каза, дъще?
— Да. Но не исках да го кажа по този начин. Или, ако съм сбъркала, извинявай. Исках да кажа: Моля те, би ли ми разказал по-късно още действителни случки? И би ли ми обяснил нещата, които не разбирам?
— Можеш да използуваш трябва, ако искаш, дъще. Да върви по дяволите!
Той се усмихна и очите му станаха мили, колкото можеха, а това не означаваше, че бяха много мили — и той го знаеше. Но сега не му оставаше нищо друго, освен да се опита да бъде мил към своята последна, истинска и единствена любов.
— Всъщност нямам нищо против, дъще. Моля те, повярвай ми. Знам какво е да командуваш и на твоята възраст аз изпитвах особено удоволствие, когато го вършех.
— Но аз не искам да командувам. — Независимо от нейното решение да не плаче, очите й бяха влажни. — Искам да ти служа.
— Знам. Но искаш също и да командуваш. В това няма нищо лошо. Всички хора като нас искат.
— Благодаря ти, че каза „като нас“.
— Не беше трудно да го кажа — отговори полковникът и добави: — дъще.
Точно в този момент дойде портиерът и каза:
— Извинете, господин полковник. Навън чака един човек, мисля, че е ваш слуга, госпожо, с един доста голям пакет за полковника. Да го оставя ли долу или да кажа да го качат в стаята ви?
— Да го качат в стаята ми — каза полковникът.
— Моля те — намеси се момичето, — не може ли да го видим сега? Не се интересуваме от никого тук, нали?
— Разопаковай го и го донеси тук.
— Добре.
— А после можеш да кажеш да го качат много внимателно в стаята ми и да го опаковат добре за пренасяне утре по обед.
— Слушам, господин полковник.
— Иска ли ти се да го видиш? — попита момичето.
— Много — каза полковникът. — Gran Maestro, донеси още от този „Рьодерер“, моля те, и постави един стол така, че да можем да погледаме един портрет — ние сме големи поклонници на изобразителното изкуство.
— Няма повече студен „Рьодерер“, но ако желаете „Перие Жуе“…
— Донеси — каза полковникът и добави: — моля. Няма да говоря като Джорджи Патън — обърна се той към момичето. — Не трябва. А освен това той е мъртъв.