Отвъд реката, сред дърветата

— Къде да отидем? — попита момичето.

Беше застанала на пристана до черната гондола, светлината от изхода и прозореца на хотела падаше върху косата й, вятърът я отвяваше назад и тя приличаше на фигура върху носа на кораб. И на много други неща, помисли си полковникът.

— Хайде да се повозим из парка — каза полковникът. — Или из Боа със свален покрив. Нека да ни закара до Арменонвий.

— Ще идем ли до Париж?

— Разбира се. Кажи му да ни разходи за един час там, където придвижването става по-лесно. Не искам да го мъчим на този вятър.

— Нивото на водата доста се е вдигнало от вятъра. Той не би могъл да мине под мостовете, за да ни закара до някои от нашите места. Да му кажа ли къде да отидем?

— Разбира се, дъще. Качи кофичката с лед на борда — каза полковникът на младшия келнер, който беше излязъл навън с тях.

— Gran Maestro поръча да ви предам, че тази бутилка вино е подарък от него.

— Благодари му както подобава и му кажи, че не биваше да прави това.

— Най-напред е по-добре да излезе срещу вятъра — обясни момичето. — А после знам как трябва да се движи.

— Gran Maestro изпрати това — каза младшият келнер.

Беше сгънато старо войнишко одеяло. Рената говореше на гондолиера, а косата й се развяваше. Гондолиерът беше в дебел син моряшки пуловер, без шапка.

— Предай му нашите благодарности — отговори полковникът.

После пъхна банкнота в ръката на младшия келнер, но той му я върна.

— Вече се разписахте на сметката. Нито вие, нито аз, нито Gran Maestro гладуваме.

— A moglie и bambini72?

— Вече нямам. Вашите средни бомбардировачи разрушиха къщата ни в Тревизо.

— Извинявай.

— Не трябва — каза младшият келнер. — И вие сте били пехотинец като мене.

— Разреши ми да ти се извиня!

— Е, добре — отвърна младшият келнер. — А и какво значение има това, по дяволите? Бъдете щастлив, господин полковник, и вие, госпожо.

Спуснаха се в гондолата и както винаги, почувствуваха в тъмнината и уединението вълшебството на лекото полюшване и внезапното отместване, което човек неволно прави, за да запази равновесие. Когато гондолиерът започна да гребе, накланяйки леко гондолата на една страна, за да може по-лесно да я управлява, те отново положиха усилия да запазят равновесие.

— А сега — каза момичето — ние сме в нашия дом и аз те обичам. Моля те, целуни ме и вложи всичката си любов.

Полковникът я притисна към себе си, главата й беше отметната назад, и я целува дълго, докато от целувката не остана нищо, освен отчаяние.

— Обичам те.

— Каквото и да означава това — прекъсна го тя.

— Обичам те и зная какво означава то. Портретът е прелестен. Но не съществува дума, с която да се изрази каква си ти.