Обречени на безсмъртие

— Да, за вас като група, но за себе си като човек не си обелил и дума — опитах се да надвикам шума на мотора. — Не ме остави да ти задам нито един въпрос. Така съм в неизгодно положение.

— Качвай се — подкани ме той през смях. Седнах зад него, обгърнах го с ръце и ми се стори, че се пренасям в рая.

Пресякохме реката и поехме към нашата част от града. Вятърът рошеше косата ми, която се подаваше изпод каската, бях се притиснала до топлото тяло на… потенциалното си гадже и ми се прииска да се возим така чак до Атлантическия океан, на повече от четири часа път. Когато видяхме Лувъра от другата страна на Сена, Венсан намали и спря край реката. Изключи двигателя и заключи скутера за едно колче, стисна ме за ръка и ме поведе към реката.

— Добре, попитай ме каквото искаш.

— Къде ме водиш?

Венсан се разсмя.

— Имаш право на един въпрос и ме питаш това? Добре, Кейт. Тъй като си толкова търпелива, ще ти отговоря.

Качихме се на Пон дез Ар14 — дървен, пешеходен мост над реката, и тръгнахме към другия бряг.

Градът искреше като коледна елха, мостовете бяха очертани от светлини, които им придаваха величествен, неземен вид. Айфеловата кула блестеше в далечината, а луната се отразяваше в тихите води под нас.

Стигнахме по средата на моста. Венсан ме поведе към парапета, застана зад мен, прегърна ме и ме притисна до себе си. Затворих очи и поех дълбоко въздух, изпълних дробовете си с морски мирис, който с течение на годините ми бе донасял успокоение. Сърцето ми биеше по-бавно, но когато усетих как Венсан обхваща раменете ми, ритъмът му се ускори.

Няколко минути останахме загледани в „Града на светлината“ и в един великолепен момент той наведе глава, за да зашепне:

— Отговорът на въпроса ти къде те водя е… на най-красивото място в Париж. Исках да съм тук с най-красивото момиче, което съм срещал, с което отчаяно се надявам да се видя отново. При това колкото е възможно по-скоро.

Погледнах през рамо към искреното му лице. Той ме обърна бавно към себе си. Наблюдава ме цяла минута с големите си тъмни очи, сякаш се опитваше да запомни всяка черта от лицето ми.

След това вдигна ръка, за да приглади кичур коса, прибра го зад ухото ми и спусна устни над моите.

Устните ни едва се докоснаха. Колебаеше се, сякаш знаеше какво иска, но се страхуваше да не ме уплаши. Щом усетих ласката, ми се стори, че чувам музика, че тялото ми потръпва в такт с нея. Вдигнах бавно ръце и го прегърнах през врата. Страхувах се, че всяко внезапно движение ще разсее магията. Когато устните му се притиснаха към моите по-силно, магията стана по-наситена, а музиката зазвуча по-убедително и заличи всички останали звуци.

Париж изчезна. И вълните под нас, и далечното жужене на автомобилите от двете страни на реката, и шепотът на двойките, които минаваха по моста, хванати за ръце… всичко това изчезна и двамата с Венсан останахме единствените хора на света.