Хартиени градове

Цял следобед си мислех, че няма никакъв смисъл да гледам подчертаните цитати, но после ми ставаше тъпо и скучно и слагах книгата на коленете си, и пак четях. Последният час беше по английски. Точно започвахме да четем „Моби Дик“, ето защо Др. Холден наблегна на темата за риболова през деветнайсети век. „Моби Дик“ беше на чина, а Уитман на коленете ми. Но дори и часът по английски не помогна. За първи път, откак се помня, не погледнах към часовника цели три минути и се изненадах, когато звънецът би, затова се приготвих по-бавно. Щом метнах раницата на рамо, Др. Холден се усмихна и каза:

— Уолт Уитман, а?

Предполагам съм я изгледал с овчи поглед.

— Много добро четиво — каза тя. — Толкова е добро, че почти не възразявам да го четеш в час. Но не през цялото време.

Измънках някакво извинение и тръгнах към паркинга.

Докато Бен и Рейдар мъчеха инструментите, аз седнах в КЗИГПМ, оставих вратите отворени. Вятърът беше бавен, усещах го някак груб, люспест. Започнах да чета за федералното управление, но съзнанието ми продължаваше да се върти в безкрайно странстване и, за жалост, винаги се връщах в отправната си точка — Гътри, Уитман, Ню Йорк, Марго. Да не би да бе отишла в Ню Йорк, за да се потопи в безкрайното море на фолклорната музика или какво? Може би през всичките тези години Марго е била един прикрит фен на фолклора, а аз изобщо не бях заподозрял за увлечението й? Може би бе решила да живее в някой от апартаментите, в който единият от тях е живял? И защо е било толкова важно за нея да ми разкаже точно това?

В страничното огледало видях Бен и Рейдар. Рейдар размахваше калъфа на саксофона и вървеше бързо към КЗИГПМ. Мушнаха се през вече отворените врати и Бен врътна ключа. Колата се запъна. Започнахме да се надяваме и да се молим. Пак врътна, пак се запъна, пак се надявахме и молихме и така няколко пъти, докато най-сетне тя започна да бълбука, сякаш си правеше гаргара, и бавно и задавено се върна към живот. Бен подкара през изхода на паркинга и преди да завием, започна да крещи:

— ТИ ПрЕДСТАВЯШ ЛИ СИ! ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ! — щастието се изливаше от него, притесних се да не се пръсне.

Започна да блъска по клаксона, но той, разбира се, не работеше, затова с всеки удар по него той крещеше:

— БИП! БИП! ХОНК! ХОНК! ХОНК БЕЙБИ ХОНК! КОЙТО ОТИВА НА БАЛ С ПРИНЦЕСА ЛЕЙСИ ПЕМБЪРТЪН ДА КАЖЕ ХОООНК!

Бен не спря да говори през целия път до нас.

— И знаеш ли как стана? Като оставим отчаянието й настрана, че е останала без кавалер за бала, мисля, че двете с Бека са се скарали, знаеш… предателка там и другите неща, и мисля, че Лейси е започнала да се чувства кофти заради цялата тая работа с Кървавия Бен. Не го каза, но някак й пролича. И така Кървавия Бен ще си получи наградата.

Радвах се за него, но исках да се фокусираме върху Марго.

— Някакви нови идеи?

Настана тишина. След малко Рейдар ме погледна в огледалото за задно виждане и каза:

— Това нещо с вратите е маркирано в различен цвят, нали така? И е най-разбираемо. Мисля, че там е ключът. Я ми кажи как беше?