Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
– По-спокойно, Кару – отвърна Тен. – Никой не иска да те убива...
– Така ли?! Никой не иска или никой няма да го направи?
Дали си въобразяваше, че Тен ще ѝ спести истината?
– Добре де, никой няма да го направи – отвърна вълчицата. – Ти си под опеката на Белия вълк, а това е по-сигурно от което и да е парче дърво. Хайде, стига вече. Давай да се захващаме за работа. Трябва да довършим Емилион, а Хвита тази нощ отива в ямата.
Това ли било? Значи от нея се очаква да се шмугне покорно в стаята си и да продължи работата по списъка със заявки на Белия вълк. Всичко да върви по дяволите тогава! Кару тръгна обратно към стълбището, но Тен препречи пътя ѝ, затова прекоси стаята право към отворения прозорец. Щом Тиаго толкова държи да я охраняват, помисли си, тогава нека намери някой, който може да лети.
Тен се досети какво се кани да направи и извика точно когато Кару прекрачи в празното пространство. Задържа се във въздуха, колкото да хвърли предизвикателен поглед назад към Тен, и полетя надолу. Стремително. Вятърът засвири в ушите ѝ при това устремно спускане, което тя прекрати едва в последния момент, малко преди да се приземи четири етажа по-надолу, свита на кълбо.
"Олеле!" Май наистина е било в последния момент. Стъпалата ѝ пламнаха от рязкото съприкосновение със земята, но поне успя да постигне драматичен ефект. Главата на Тен стърчеше от прозореца и на Кару ѝ се прищя да вдигне два пръста в знак на триумф – британската У-образна версия ѝ допадаше много повече от американския вдигнат палец – но и в двата случая би изглеждала нелепо. "Не бъди до такава степен човек", каза си и тръгна да търси Вълка.
Той най-вероятно беше в караулното – полуразрушена постройка, която беше окупирал със своите капитани; там те чертаеха карти на военни действия в праха на двора, после ги заличаваха, крачеха нервно напред-назад, крояха планове. Кару тръгна натам и подмина Хвита, който отсечено ѝ кимна, но не забави крачка. "Предполагам, че ще се видим по-късно", помисли си тя и усети жал. Не можеше да каже, че Хвита е особено мил с нея, но и никога не се беше държал грубо – сякаш просто не я забелязваше. Едва ли трябваше да очаква точно сега да бъде особено любезен, нали знае, че след няколко часа ще му прережат гърлото. Откъдето и да се погледне, това си беше чисто прахосване на майсторлъка на Бримстоун.
"Не аз го решавам."
Кару мина покрай прострени на слънце върху стената дрехи и ѝ хрумна, че това място добива все по-обитаем вид – благодарение на нея. Само за последните няколко дни се появиха още деветима воини и навсякъде кипеше живот. С помощта на Тен темпото на нейната работа се подобряваше, но ръцете ѝ, проклятие, вече на нищо не приличаха. От мястото си чуваше чука на Айджар и забеляза струята дим над ковачницата му; долови аромата на нещо-не-съвсем-сготвено откъм казана с кускус и я лъхна на нещо-не-съвсем-изветряло откъм опорната стена на казбата, където войниците имаха навик да се облекчават. Никой не си правеше труд да излезе или да отлети навън.
"Нали вече си имате криле, тогава хайде да ги използвате, за да отидете някъде по-далече да пикаете, моля и благодаря!"
Дочу се далечен отглас на спор, залп от смях, а откъм вътрешния двор – звън на току-що изковани остриета, размахани от току-що изковани мишци, защото най-новите ѝ ревенанти трябваше да свикнат с телата си, крилата си, с всичко. Кару се поспря под сводестата арка и погледът ѝ веднага попадна на Зири. Той беше заедно с Иксандер, най-голямото страшилище, сътворено от Кару досега, и приличаше на същинско джудже край него.
Иксандер винаги е бил голям – принадлежеше към акко, едно от най-многобройните племена и основен източник за войската, но сега имаше ръст на гризли, близо десет стъпки висок, масивен и с огромни бивни по специална заръка на Тиаго. Крилата му бяха големи почти колкото на буревестник, а заради мускулите, необходими да ги удържат и задействат, мечият му гръб изглеждаше грамаден. В тялото му нямаше и следа от елегантност, за което Кару съжаляваше най-много. Беглият контакт с неговата душа я изненада със своята... ливадност.