Дни на кръв и звездна светлина

Кару слезе до реката да се изкъпе – имаше чувството, че си позволява недопустима глезотия, докато втрива шампоана в косата си, и че пилее ценно време, докато петнайсет минути я суши, простряна върху нажежената скала. Когато се върна в крепостта, на вратата на стаята ѝ вече нямаше напречна греда.

– Къде е? – попита тя Тен.

– Откъде да знам? Нали бях с теб.

Вярно, така беше, макар и против желанието на Кару. За нея не било безопасно да се движи сама, казал Тиаго, дори когато отивала до плитчините на реката, извираща от планините и преминаваща точно под казбата, право пред очите на стражите в охранителната кула – добре поне, че имаше няколко по-големи скали, та да скрие голотата си от любопитни очи. Химерите бяха не по-малко заинтригувани от Исса и Ясри от нейното човешко тяло, но далеч не бяха толкова деликатни.

– Ама че си плоска – заключи Тен същия ден, оглеждайки Кару от глава до пети и от този поглед тя се почувства толкова безопашата, безнокта, безкопитна и всякакви други без, че направо ѝ домъчня.

– Благодаря – отвърна тя и се потопи във водата. – Старая се.

За миг ѝ се прииска да се остави на течението да я отнесе далече надолу по реката, където няма да се налага да търпи присъствието на вълчицата близо – о! – половин час. Тен здравата я беше обсебила през последните няколко дни: превърна се в неин помощник и придружител, надзирател и сянка.

– Какво ще правиш, когато пак се наложи да замина, за да събирам зъби? – попита тя Тиаго същата сутрин. – Заедно с мен ли ще я изпратиш?

– Кого, Тен ли? Не. Не и Тен – отвърна той с тон, от който Кару веднага схвана какво има предвид.

– Какво, ти ли? Каниш се да дойдеш с мен?!

– Признавам си, любопитно ми е да видя този свят. Сигурно има и други места извън пустинята. Ще ми ги покажеш.

Той говореше съвършено сериозно. Стомахът на Кару се сви. Тя на шега спомена Тен, но той?!

– Изключено. Ти не си човек – веднага ще те забележат. Освен това не можеш да летиш. – "Освен това си гаден и аз не те искам с мен."

– Все ще измислим нещо.

"Ние, значи", помисли си Кару, представяйки си Тиаго в "Отровната магерница", преметнал вълчите си крака върху капака на някой от ковчезите и сърбащ гулаш с жестоката си чувствена уста. Зачуди се дали Зузана ще се прехласне и по него, както стана с Акива, но веднага си отговори: "Не. Зузето ще го прочете като отворена книга".

Но май не беше съвсем права. Зузана не прочете Акива като отворена книга, нали? Нито пък самата тя успя да го разгадае. Явно Кару имаше лоша преценка за чудовища, което беше крайно злополучно предвид сегашното ѝ положение.

– Кой тогава я е взел? – настоя тя. Сърцето ѝ запрепуска, биейки в стакато на къси удари.

– Какво толкова си се загрижила – нали е просто парче дърво?

– Но има връзка с моята безопасност. – Значи това беше цената, която трябваше да плати за чистата си коса. Как ще спи от тук нататък, когато всеки момент някой може да връхлети в стаята? И без това сънят ѝ не беше никак спокоен. В този момент в главата ѝ се мярна светкавична мисъл, която я убоде като игла – онази нощ, когато Акива беше само на ръка разстояние в апартамента ѝ в Прага, тя нямаше никакви проблеми със съня. Какво не беше наред с вътрешните ѝ сензори, та се чувстваше така спокойна с него? – Това е било твоя идея, нали? Само защото те оставих отвън онзи ден. – Не само гредата беше изчезнала, но ги нямаше и скобите в стената, които я държаха. Вече не беше достатъчно да намери друга греда, с която да я замести. – да не искаш някой да ме убие, докато спя?!