Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
– За кое?
– За това кой стои зад нападенията.
Какво мисли ли?! Нищо не мислеше. Защото цял ден водеше битка с надеждата – забрани си да се надява: от една страна, защото беше нередно да напусне с такова чувство мястото на кръвопролитието, и от друга – защото се боеше да не се окаже напразна надежда. Дали се беше появил друг възкресител? Или нямаше такъв?
– Поне съм сигурен, че не са призраци – предпазливо отвърна той.
– Не, малко вероятно е да са призраци – съгласи се Хазаел. – Въпреки това е странно – по мечовете на нашите воини няма кръв; никакви следи, освен тези на бегълците. И пет атаки само за една нощ. В такъв случай колко ли на брой са нападателите? Трябва да са много силни, за да изпълнят такава задача и сигурно са крилати, за да се появяват и изчезват безследно. Предполагам, че имат хамси, иначе нашите щяха да влязат в схватка. А това е едва началото. – Имаше пълно право. Акива и сам стигна до същите заключения. Хазаел го изгледа дълго. – Срещу какво ни предстои да се изправим, Акива?
Вече нямаше как да го премълчи.
– Ревенанти. Това трябва да е.
– Има друг възкресител?
Акива се поколеба.
– Вероятно. – Дали Хазаел си даваше сметка какво означава това за Акива, появата на друг възкресител? Можеше ли да долови неговата надежда, че е възможно Кару да оживее? И ще бъде ли съпричастен към тази надежда? Ами ако е получил опрощение от Хазаел само защото Кару е мъртва, сякаш лудостта на Акива бе останала в миналото заедно с нея и вече можеха да загърбят случилото се, продължавайки своя живот както досега?
Но е възможно за Акива да не съществува вече "както досега". Тогава какво го чака?
– Вижте! – провикна се водачът на отряда, изтръгвайки го от мислите му. Кала беше лейтенант от Втори легион, засега най-големият в армията на Империята, затова понякога го наричаха и редовната войска. Тя сочеше надолу към сухо дере, където короните на дърветата не образуваха плътно покривало. Когато Акива се взря натам, усети някакво раздвижване, после пак, отново и отново, докато накрая не се появи вълна от тела. Придвижване на стада. Кеприните. Стомахът му се сви и най-напред го изпълни гняв: "Ама че глупаци, да се покажат на открито при цялата тази гора наоколо".
Вече беше твърде късно да отклони вниманието на отряда от тях, не му оставаше нищо друго, освен да последва Кала, която ги поведе надолу към върхарите на дърветата. За да избегне очакваната засада, тя накара Акива и
Хазаел да заобиколят откъм най-далечния край на дерето. Така и направиха, впили поглед в просеката между върховете на дърветата. Опитваха се да открият пролука с по-добра видимост, но не успяха – мяркаха се единствено рунести гърбове, които се придвижваха бавно.
Акива мрачно измъкна меча. Така беше обучен: вадиш оръжието и самият ти се превръщаш в инструмент с ясна цел като самия меч – откриване на артерии и тяхното прерязване; на крайници и тяхното разчленяване; умъртвяване на всичко живо. Няма друга причина да се вади оръжие, освен ти самият да станеш оръжие.
Но той вече не желаеше да служи за оръжие. Можеше още сега да дезертира, да изчезне. Не искаше да участва в онова, което предстоеше. Но не би било достатъчно само той да престане да убива химери. Навремето мечтаеше за нещо много повече.
Дърветата бяха като зелен шепот, когато двамата с Хазаел се спуснаха заедно с останалите, а в главата му кънтеше гласът, който бе чул само веднъж... "Само животът е достатъчно голям, за да изпълни световете. Или животът ти е господар, или смъртта." Когато Бримстоун изрече тези думи, те не означаваха нищо за Акива. Сега обаче ги проумя. Но как е възможно един войник да промени своите господари?
И как е възможно някой, стиснал по един меч във всяка ръка, да се надява да спре кръвопролитието?
28.
НАЙ-СТРАШНАТА ТИШИНА
Има толкова различни видове тишина, мислеше си Свева с притисната до рамото на Рат глава, докато се опитваше да не диша. А този беше най-страшният. Това бе тишината, последвала предсмъртен стон. Макар да я чуваше за първи път, Свева я разпозна инстинктивно; с колкото повече клетници я споделяше, толкова по-напрегната и плашеща ставаше тя. Ако е сама, щеше да стои тихо, но сега – обградена от трийсетина непознати?
При това с бебета?!
Криеха се, свити под стрехата на изровения от пълноводието бряг на потока. Водата течеше покрай тях и миеше копитата им, както и огромните лапи на Рат, но нейното бълбукане можеше да заглуши само по-слабите звуци – хленчене и подсмърчане. Макар че, отбеляза наум Свева, дори това не се чуваше наоколо. Така, както стоеше със здраво стиснати очи, можеше дори да си представи, че е самичка, стига да не беше топлината, излъчвана от тялото на Рат от едната ѝ страна и на Нур – от другата. Майката от племето на кеприните здраво притискаше бебето към себе си. Свева очакваше Лел да заплаче всеки момент, но тя мълчеше. Тази тишина е необикновена, помисли си кошутата дама: съвършена, блещукаща и така крехка. Също като стъкло – ако го разбиеш, то никога вече няма да бъде цяло.