Бедствие на високи токчета

— Стар е. Не излиза от къщата си, нито от квартала, а не би ти разрешил да му назначиш телохранители. Ако не ни сътрудничиш, рано или късно ще го докопаме.

Келнерката се отправи към масата им с подносите.

— Рано или късно, Мосимо, някой здравата ще ти се ядоса и ще го отнесеш. — Тонът на Роберто бе толкова вглъбен, че изминаха няколко мига, докато членовете на клана Фосера да разберат с какво ги заплашва.

Рики и Дани се изправиха рязко и столовете им се блъснаха в стените.

Келнерката се отдръпна и улови за ръката Бренди, която понечи да тръгне към тях.

— Спокойно. Спокойно. — Мосимо махна на хората си да седнат обратно по местата си. — Няма причини да се заплашваме. Тук всички сме приятели. Ще се спогодим.

Тоягата и моркова. Доходоносната търговия с крадени скъпоценности в Чикаго се изплъзваше от ръцете му и от отчаяние Мосимо бе готов на всичко, независимо колко рисковано. Точно както Роберто се надяваше.

— Стародавна дружба свързва нашите фамилии. Векове наред разбойниците от родовете Фосера и Контини са действали съвместно. — Мосимо показа на Роберто сплетените си пръсти. — Едно обединение сега ще е в рамките на традицията.

— Не съвсем. — Роберто положи длан на масата. — Фосера не знаят що е отговорност.

Рики и Дани отново скочиха.

Роберто също. Той сложи и другата си длан върху масата и се приведе към Мосимо:

— Пуснали сте ми например две куки по петите. Тъпо е и държа това да престане.

— Никой от моите не те следи. — Мосимо успя да изтипоса някакво учудване.

Роберто изведнъж сграбчи китката на Мосимо и я изви.

— Откачи ми опашката!

Мъжете заръмжаха вкупом.

Роберто усети до врата му да се допира хладен метал.

Той нарочно спря погледа си върху пръстена на кутрето на Мосимо. Пръстенът беше толкова стар, че заврънкулките върху златния обков се бяха поизтрили. Камъкът, изумруд със съвършен наситенозелен цвят, не беше шлифован, а заоблен и полиран. Този пръстен…

Не искаше да си дава вид, че гори от нетърпение да приеме задачата, но не бе очаквал такъв бурен прилив на чувства при вида на дядовия си пръстен. Прииска му се да извие врата на Мосимо. Вместо това изви китката му. Без да се оглежда, Роберто изсъска:

— Кажи на кучия син да свали пистолета, иначе ще се наложи докторите да изрежат пръстена от счупеното ти кутре. Ще бъде справедливо, нали?

Кръглото лице на Мосимо се беше оросило с пот.

— Прибери оръжието. Diavolo, Дани, прибери го, преди да са те видели ченгетата. Не е необходимо целият град да развява имената ни!

С крайчеца на окото си Роберто видя как Дани пъхна пистолета под ризата си. Така.

— А сега, Мосимо, кажи на хората си, които ме следят, да се разкарат.

— Не съм ти слагал опашка. Но щом искаш, ще разкарам досадниците. Мога да се справя. — Мосимо изпитваше болка, така че може би казваше истината.