Бедствие на високи токчета

— За какво беше всичко това? — попита го шепнешком.

— Спор кой ще плати гощавката. — Роберто награби пликовете с храната от келнерката.

— Вие, мъжете, винаги ли вадите пищови, когато се стигне до спор? — Бренди се огледа назад. Всички Фосера се бяха изправили на крака и наблюдаваха с присвити очи тръгването им.

Тя отново се загледа пред себе си. Между лопатките я засърбя. А може би се дължеше на студената пот, която се стичаше по гръбнака й?

— Как мина разговорът с „Макграт и Линдоберт“? — попита Роберто небрежно.

— Разговорът с… Ох! С Глен Силвърстийн. — Как бе възможно да й задава въпроси за такива делнични неща, когато всеки момент можеше да ги застигне някой куршум? — Иска да го държа в течение, като му се обаждам на всеки два часа.

Роберто отвори с рамо вратата.

— Сериозно? И какво смята, че ще постигне?

— Ако не се лъжа, целта му е да ме тормози. — Изпита удоволствие от студения въздух след задушаващата атмосфера — а може би беше просто облекчение? Бренди дълбоко вдиша.

Колата не се виждаше никъде.

— А сега в каква посока ще вървим? — саркастично попита тя.

Роберто отвори телефона си:

— Нюби, готови сме.

Бренди се дръпна по-далеч от прозорците на закусвалнята. Оръжия. Тези типове бяха въоръжени. Баща й имаше ловна пушка. Като се изключи това, целият й опит с бойните оръжия се свеждаше до филмите на Стивън Сегал, които бе изгледала с Алан, и то насила. Знаеше, че е наивна, ала никога не беше виждала пистолет, използван за сплашване на човек. На човек, когото познава. На човек като Роберто.

Хвърли му кос поглед.

Той изглеждаше невъзмутим и Бренди осъзна, че по време на цялата сцена той излъчваше авторитетност. Онези биячи можеха да го размажат, можеха да го убият, но той надделя в ситуацията.

Кой бе той? Крадец на диаманти? Гангстер? Или просто граф?

Роберто я отведе до входа на съседната сграда. Избута я до стената, за да я пази от вятъра, и й връчи пликовете.

— Не мърдай оттук.

И хукна — затича като състезател по писта, а не като италиански граф/крадец на диаманти в делови костюм.

А онези двамата, които ги следяха от съда, сега се шляеха на ъгъла и щом Роберто ги подгони, удариха на бяг. Сякаш бяха виновни за нещо.

Роберто заобиколи ъгъла.

Изчезна от полезрението й.

По дяволите! Беше го загубила!

Без да мисли повече, Бренди също затича. Задъха се на ледения вятър. Сърцето й туптеше бясно заради студа, препускането, страха, че той се е изплъзнал от попечителството й.

Сви зад ъгъла. Роберто и двамата мъже не се виждаха никакви. Тя се взря напрегнато. Чувстваше се безпомощно и глупаво… разтревожена за безопасността на Роберто.

Защо? От къде на къде ще се тревожи за него? Трябваше да се тревожи как ще се върне при съдия Найт и ще му признае, че е загубила Роберто Бартолини. От „Макграт и Линдоберт“ също нямаше да бъдат във възторг.