Kолеж за магьосници

Изведнъж Марч млъкна и се вкамени.

Алис също се беше вцепенила. Настъпи гробна тишина. Някакъв стол изскърца. И Куентин не можеше да помръдне. Нищо не го възпираше, но проводникът между мозъка и тялото му беше прекъснат. Непознатият ли беше предизвикал прекъсването? Кой беше той? Всичко и всички бяха замрели. Движеше се само човекът на подиума.

Сърцето на Куентин заблъска в гърдите му. Непознатият наклони глава и се навъси, като че ли чуваше туптенето. Куентин не разбираше какво се е случило, но нещо не беше наред. Адреналинът нахлуваше в кръвта му, обаче нямаше къде да се излее. Мозъкът му вреше в собствените си сокове. Човекът се заразхожда по подиума и се заоглежда, за да се запознае с обстановката. Изражението му беше като на благородник, пътешестващ с балон, който по погрешка е попаднал в екзотична страна — изглеждаше и любопитен, и развеселен. Клонката пред лицето му пречеше да се разгадаят намеренията му.

Човекът заобиколи Марч. Походката му беше странно гъвкава. Едва когато застана под светлината Куентин видя, че това не е човешко същество… или ако е било някога, вече се беше превърнало в нещо друго. Ръцете му, стърчащи от маншетите на бялата му риза, бяха с по три-четири пръста повече от нормалното.

Изминаха петнайсет мъчителни минути, после половин час. Колкото по-дълго съществото отказваше да разкрие мотивите си, толкова по-страховити изглеждаха намеренията му. Разгледа учебните помагала на Марч. Обиколи залата. Извади джобно ножче и подряза ноктите си. Предметите неспокойно се размърдваха, когато ги доближеше. Куентин не можеше да си завърти главата и съществото с човешки облик ту влизаше, ту излизаше от полезрението му. То взе от масата на преподавателя дебел железен прът и го изви като сламка. Веднъж направи заклинание (говореше прекалено бързо и Куентин не схвана подробностите), от което прахът в залата лудешки се завихри във въздуха, после отново се слегна. Докато съществото говореше, допълнителните му пръсти се разперваха и свиваха.

Измина час, сетне втори. Страхът на Куентин ту го напускаше, ту се връщаше с нова сила и го връхлиташе като вълни, причиняващи изпотяване. Убеден беше, че се случва нещо много лошо, обаче още не беше наясно какво е. Знаеше, че по някакъв начин е свързано с шегата, която си беше направил с Марч. Защо беше постъпил толкова глупаво? Донякъде беше доволен, че не може да помръдне — така имаше оправдание, че се държи като долен страхливец, вместо да предприеме нещо смело.

"Мъжът" като че ли не забелязваше, че се намира в зала, пълна с хора. В него имаше нещо комично гротескно — мълчанието му беше като на мим. Понякога се движеше много бавно, друг път светкавично се озоваваше от едно място на друго. Приближи се до корабния часовник, окачен на стената зад подиума, и промуши юмрука си през него. Не го удари, само притисна ръка към циферблата, счупи стъклото, прекърши стрелките и смаза механизма. Изглежда, смяташе, че така ще му причини по-голяма болка.