Изповядвам

– Защо?

– Това е най-ценният предмет вкъщи, разбра ли?

– Повече от жълтите цветя на оня не знам кой си?

– Много повече. Страшно повече.

За всеки случай Бернат пипна с пръст отгоре; но аз за миг се разсеях и той натисна ре-то; прозвуча нежно и кадифено.

– Малко е ниско.

– Ти абсолютен слух ли имаш?

– Какво?

– Откъде знаеш, че е малко ниско?

– Защото ре трябва да бъде малко, съвсем мъничко по-високо.

– Мамка му, колко ти завиждам!

Макар че онзи следобед целта беше да накарам Бернат да зяпне от удивление, възкликнах от все сърце.

– Защо?

– Защото имаш абсолютен слух.

– Това какво е?

– Остави. – И за да възстановим първоначалната ситуация:

– Хиляда седемстотин шейсет и четвърта, чу ли?

– Хиляда седемстотин шейсет и четвърта... – Каза го с искрено възхищение и това много ми хареса. Той отново я погали чувствено, както когато изрече вече е готова, Мария, любима. А тя прошепна гордея се с теб. Лоренцо погали кожата й и му се стори, че инструментът потръпна, а Мария изпита лека ревност. Дланите му се насладиха на плавните извивки. Остави я върху масата в работилницата и се отдалечи, престана да усеща наситения дъх на чудодейните ела и клен и с гордост се загледа в цялото. Маестро Зосимо го беше учил, че хубавата цигулка, освен да звучи добре, трябва да радва окото и да бъде вярна на пропорциите, които й придават стойност. Изпита задоволство. Със сянка на безпокойство, защото още не знаеше каква цена трябваше да плати за дървото. Но наистина беше доволен. Беше първата цигулка, която бе направил сам от началото до края, и знаеше, че е много хубава.

Лоренцо Сториони се усмихна с облекчение. Знаеше също, че след лакирането звукът ще добие нужния цвят. Не знаеше дали да я покаже първо на маестро Зосимо, или да я предаде направо на мосю Лагит, за когото се говореше, че малко са му омръзнали хората от Кремона и скоро ще се завърне в Париж. Някакво чувство на вярност към учителя го накара да се яви в работилницата на Зосимо Бергонци с все още бледия като смъртник инструмент във временния му ковчег. Три глави се вдигнаха от работата си, когато го видяха да влиза. Майсторът разбра защо се усмихва неговият полуученик, остави на лавицата виолончелото, чийто гръб полираше, и заведе Лоренцо до прозореца към долната улица, откъдето идваше подходяща светлина за оглед на инструментите. Лоренцо мълчаливо извади цигулката от калъфа, направен от бор, и я представи на учителя. Първото нещо, което направи Зосимо Бергонци, беше да я погали отстрани и по лицето. Разбра, че всичко става така, както беше предвидил преди няколко месеца, когато тайно бе подарил на своя ученик Лоренцо няколко парчета изключително ценно дърво, за да провери дали наистина е усвоил уроците му.

– Наистина ли ми ги подарявате? – беше попитал смаян Лоренцо Сториони.

– Така да речем.

– Но тези парчета са...

– Да. От тези, които донесе Джакиам от Пардак. Сега им е най-доброто време.

– Искам да знам цената, маестро.