Изповядвам

– Знам. От словенските гори. Когато изработите един инструмент от това дърво, ще разберете, че звукът му е приглушен.

– Няма друго.

– Има. Аз имам.

Много затруднен трябва да е бил Страдивари, за да последва непознатия до мястото в околностите на Кремона, където беше скрита каруцата.

Придружаваха го Омобоно, най-мълчаливият му син, и един чирак на име Бергонци. Тримата изпитваха дървото, като режеха парченца, дъвчеха ги, споглеждаха се крадешком, а Джакиам, синът на Муреда, наблюдаваше доволен, с убеждението за добре свършена работа, докато изучаваха и отново оглеждаха парчетата дърво, които бе отсякъл. Вече се стъмваше, когато майстор Антонио се обърна към Джакиам.

– Откъде си взел това дърво?

– От много далеч. Идва от запад, от едно студено място.

– Как да съм сигурен, че не си го откраднал?

– Трябва да ми се доверите. Целият ми живот е свързан с дървото, знам как да го накарам да пее, мога да го помириша, мога да го избера.

– Много е хубаво и е добре опаковано. Къде си научил занаята?

– Син съм на Муреда от Пардак. Попитайте баща ми.

– Пардак?

– Тук долу му казвате Предацо.

– Муреда от Предацо умря.

Две неочаквани сълзи блеснаха в очите на Джакиам. Боли го, татко е починал и няма да види как се връщам у дома с десет торби злато, за да не се налага да работят никога вече нито той, нито някой от моите братя и сестри: Аньо, Джен, Ермес слабоумният, Теодор, който не може да ходи, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, слепичката ми сестричка, която ми подари медальона с Дева Мария дай Чуф, подарен й от майка на смъртното й легло.

– Умрял? Моят баща?

– От мъка, след пожара в неговата гора. От мъка по смъртта на сина му.

– Кой син?

– Джакиам, най-добрият от семейство Муреда.

– Аз съм Джакиам.

– Джакиам се удави във вировете на Форте Бузо по време на пожара. – С насмешлив поглед: – Ако си син на Муреда, би трябвало да си спомняш.

– Аз съм Джакиам, син на Муреда от Пардак – настоя Джакиам, син на Муреда от Пардак, а Блонд от Казиляк ги слушаше с голям интерес, макар от време на време да пропускаше по някоя дума, тъй като говореха доста бързо.

– Знам, че ме лъжеш.

– Не. Вижте, майсторе.

Свали медальона от врата си и го показа на майс­тор Страдивари.

– Какво е това?

– Дева Мария дай Чуф от Пардак. Закрилницата на дърварите. Закрилницата на семейство Муреда. Беше на майка ми.

Страдивари взе медальона и го разгледа внимателно. Богородица в йератична поза и едно дърво.

– Дървото е ела, майсторе.

– Ела на заден план. – Върна му го. – Това доказателство ли е?

– Доказателство е дървото, което ви предлагам, майстор Антонио. Ако не го желаете, ще го предложа на Гуарнери или на някой друг. Уморен съм. Искам да се върна у дома и да видя дали всичките ми братя и сестри са още живи. Искам да видя дали Аньо, Джен, Макс, Ермес слабоумният, Джозеф, Теодор куцият, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, която ми подари медальона, са живи.

Щом съзря вероятността Гуарнери да го изпревари, Антонио Страдивари стана щедър и даде доб­ри пари за този товар, който щеше да му спести много пот, когато започне да го използва, след като отлежи няколко години спокойно в склада. Бъдещето му беше осигурено. Затова цигулките, които изработи след двайсет години, бяха най-сполучливите. Той още не можеше да знае това. Но Омобоно и Франческо го узнаха след смъртта на майстора, когато все още пазеха доста голям брой дъски от онзи тайнствен дървен материал, пристигнал от запад, и гледаха да го употребяват малко по малко. А когато и двамата умряха, работилницата премина в ръцете на Карло Бергонци, заедно с кътчето, където се намираше дървото, запазило тяхната тайна. А Бергонци предаде тайната на двамата си сина. Сега малкият брат Бергонци, станал майстор Зосимо, преглеждаше първия инструмент на младия Лоренцо на светлината на прозореца откъм улица „Кучата“. Прегледа вътрешността.