Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Готово! — Бързо се изправих и се отдалечих, моливът падна от внезапно непохватните ми пръсти, изтрака на масата и се търколи на пода.

— Какво, да не би да имам лош дъх или нещо такова? — намръщи се Роуз, а аз свих рамене.

Тя взе телефона си, въведе кода и пусна камерата във видеорежим.

— Готова ли си? — Още не можех да я погледна, не исках да ме зяпа, имах нужда това чувство да се разсее в нещо, с което мога да се справя. — Ще продължаваме ли с това? Казах на Грейси, че може да ми помогне да репетирам преди лягане.

— Сериозно, бро, какво се случи преди малко? — Роуз вирна глава към мен. — Защо изведнъж се вкисна така?

— Добре съм — излъгах. — Просто имам да върша и други неща, освен да те гримирам.

— Не, нямаш — намръщи се Роуз. — Рижи…?

Познавах този тон, обикновено означаваше начало на неудобен разговор.

— Роуз, зарежи, моля те — казах аз. — Не всичко се върти около теб.

Което обикновено беше лъжа, защото все повече и повече, всеки ден всичко се въртеше около нея, но не и днес. Е, поне не и до този момент.

— Знам това. Виж, притеснявам се за теб. Никога не обсъждаме твоите неща, а очевидно доста неща са ти на главата. А ти никога не споделяш. Защо не?

Роуз затвори огледалцето си и се приближи към мен.

— Говорим за мен през цялото време, колко съм неразбрана, пренебрегвана вкъщи… — Усмихваше се, но под тази усмивка се криеше нещо сериозно, обещание, което ми доверяваше да запазя. — Знам, че мога да ти кажа всичко, Рижи.

Тя вдигна ръката ми и я допря до бузата си и точно в този момент ми се искаше да изгоря и изчезна сред пламък и пепел, това щеше да е идеално. Вместо това просто стоях там, маса от плът и нервни окончания.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Разбира се, че мога…

Отдръпнах ръката си от лицето ѝ и се чудех дали това наистина е вярно, мога ли наистина да ѝ кажа всичко? На момичето, което се надсмиваше над почти всяко искрено обяснение в любов, което му направят? Не че обвинявах Роуз, че не се доверява на света, защото светът не беше дал на когото и да било от нас каквато и да е причина да му вярваме.

— Да не би да си имаш някого, когото харесваш? — попита тя и аз въздъхнах и напъхах ръце в джобовете си заедно с телефона ѝ. — Защото ако има, трябва да направиш нещо, да ѝ кажеш как се чувстваш, независимо коя е тя. Ти също заслужаваш щастие.

— Също като кого? — попитах я аз.

— Нямам представа, всички останали щастливи хора. Аз например съм щастлива, а и да вземем Лекридж, той изглежда доволен като котак.

Нямаше как да не се усмихна.