Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
След като всичко приключи, изчаках още около минута. Беше се вдигнал страхотен прахоляк, а половината от горичката беше изравнена със земята. Изправих се и закрачих натам. Фракир се бе освободила и се полюшваше от лявата ми ръка.
Претърсих мястото внимателно, но не открих никого. Качих се на дънера на едно повалено дърво и извиках:
— Повтарям, не можем ли първо да го обсъдим?
Никакъв отговор.
— Добре, щом така предпочиташ — казах аз и тръгнах на север към Ардън.
Докато крачех из древната гора, чувах от време на време цвиленето на коне. Ако някой ме преследваше, то той нямаше намерение да се приближава. Но най-вероятно пътят ми просто се пресичаше с маршрута на някой от патрулите на Джулиан.
Точно сега това нямаше особено значение. Скоро открих пътеката и започнах да правя леки промени, които ме отвеждаха далеч, далеч от тях.
Дърветата стават малко по-ниски, а дънерите им изсветляват — от кафяво към жълто… Няколко оголени нетна сред килима от листа… Необичайна птича песен, странна гъба…
Стъпка по стъпка гората променяше своя облик. Едновременно с това промените се получаваха все по-лесно, а аз се отдалечавах все повече от Амбър.
Пътят ми пресече няколко огрени от слънцето просеки. Небето стана по-бледо синьо… Дърветата, повечето от които млади фиданки, сега бяха изцяло в зелено…
Затичах се леко.
Ята от облаци се появиха над мен, а размекнатата почва ставаше все по-твърда и по-суха…
Затичах се по-бързо, докато се спусках по един хълм. Тревата стана по-гъста. Дърветата се събраха на малки групички — островчета в морето от бледи треви. Отдясно се появи плющяща перлена завеса — дъжд.
Гръм разтърси небето, но лъчите на слънцето продължиха все така да огряват пътя ми. Поех няколко дълбоки глътки от чистия, влажен въздух и продължих да бягам.
Тревите изчезнаха, почвата се напука, небето потъмня… Водни потоци хукнаха по ниските места около мен… Върху скалистия терен се изля порой…
Почнах да се подхлъзвам. Проклинах всеки път, когато се изправях от калта, за да продължа с промените.
Облаците се отдръпнаха като театрална завеса и над тях се появи лимонено слънце, което грееше топло от оранжево-розовото небе. Последният гръм замлъкна насред яростната си реплика. Появи се вятър…
Изкачих се на един хълм и оттам огледах руините на някакво отдавна изоставено и полуобрасло с бурени селище. По някои от разрушените му главни улици се забелязваха странни могили.
Прекосих селището под небе, подобно на каменна плоча. После минах по едно вледенено езерце, от чиито замръзнали води ме гледаха безжизнените погледи на удавените в него мъртъвци…
Небето беше вече като покрито със сажди. Снегът под краката ми стана твърд, дъхът ми излизаше на перести облачета. Навлязох в гора с дървета-скелети. По клоните им бяха накацали измръзнали птички — гравюра.
Подхлъзвам се надолу, претъркулвам се, падам върху размекната почва и… Пролет… Отново всичко около мен се движи… Кал и раззеленени петна… Чудновати коли по далечна магистрала…
Бунище, воня, изпарения, гниене, ръжда… Пробивам си път сред купища отпадъци… Наоколо шарят плъхове…
По-далеч оттук… Правя бързи промени, дишам учестено… Небе, притиснато от пелената на смога… Делта на река… Морски бряг… Златни пилони край пътя… Пейзаж с езера… Кафяви треви под зелено небе…
По-бавно… Сменят се тревиста равнина, река и езеро… По-бавно… Лек ветрец и треви, като че ли морето е близо… Избърсвам потни вежди с ръкава си… Вдишвам жадно… Вече вървя, а не бягам…
Тръгнах по полето в нормално темпо, тъй като предпочитах да си почина на подобно приветливо място, което да ми осигурява и добра видимост. Вятърът припяваше тихо, докато се провираше между тревите. Близкото езеро беше с цвят на наситен варов разтвор. Във въздуха се носеше сладостно ухание.
Стори ми се, че мярнах някакъв проблясък вдясно, но когато се обърнах натам, не видях нищо необичайно. Малко след това без съмнение дочух далечен тропот на копита. Отново нищо. Едно от неприятните неща, когато се движиш из Сенките е, че не можеш да разбереш дали нещо не си е на мястото. Просто не можеш да прецениш как би трябвало да изглежда всичко наоколо.