Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Изминаха няколко минути и аз долових нова миризма, преди да съм видял каквото и да е.
Дим.
Миг по-късно край пътя се стрелна огнена линия.
Отново чух гласа:
— Казах ти да се върнеш!
Зад огъня прииждаше вятър, който го тикаше напред. Опитах се да отстъпя встрани, но забелязах, че той вече ме заобикаля. За да настроя съзнанието си за нови промени ми беше нужно време, а аз вече бях изтървал подходящия момент. Едва ли щях да се справя толкова бързо, колкото ми се налагаше.
Затичах се.
Огнената линия ме заобиколи, опитвайки се като че ли да опише около мен голям кръг. Нямах време да се възхищавам на точността, с която го правеше, защото вече усещах топлината на огъня, а димът бе започнал да става все по-гъст.
Стори ми се, че отново чувам тропота на копита през пращенето на пламъците. Очите ми започнаха да се насълзяват, а димът намаляваше още повече видимостта. Отново не можех да видя кой ми устройва този капан.
Ето, без съмнение, земята се тресеше под забързания ритъм на копита. Пламъците станаха още по-високи, а кръгът започна да затяга примката си около мен.
Тъкмо се чудех каква ли нова заплаха ме грози, когато един ездач се стрелна през огнената стена. Той дръпна юздите на коня си, но дорестото животно, което явно никак не се радваше на пламъците, оголи зъби, изпръхтя и се опита на няколко пъти да отстъпи назад.
— Бързо! Скачай зад мен! — изкрещя конникът и аз се хвърлих на седлото.
Едва сега забелязах, че конят бе възседнат от тъмнокоса жена. Успях само да мерна чертите на лицето й. Тя обърна животното в посоката, от която бе дошла, и дръпна юздите. Дорестият жребец тръгна напред, но после се закова на мястото си и аз едва успях да се задържа на седлото.
Предните копита на коня се забиха в почвата и той се извъртя, като при това замалко не попадна в пламъците.
— По дяволите! — чух да казва ездачката, докато дърпаше юздите като обезумяла.
Жребецът се обърна отново и изцвили. От устата му потече кървава слюнка. И тогава кръгът се затвори, димът стана съвсем гъст, а пламъците се приближиха още повече. Единственото нещо, с което можех да помогна, бе да пришпоря животното колкото мога, когато то отново тръгна напред.
Конят се хвърли към пламъците и при срещата с тях от устата му се изтръгна нещо, което повече приличаше на писък. Нямах никаква представа колко точно е широк огънят на това място. Замириса ми на обгорена плът и опърлена коса.
Ездачката изкрещя отново, животното прелетя през огнената стена и тогава осъзнах, че не мога повече да се задържа на гърба му. Усетих как се плъзгам назад, точно когато копитата на коня докоснаха обгорената димяща земя извън кръга. Озовах се сред горещи буци пръст, а около мен се вдигна облак от прах. Претърколих се няколко пъти на лявата си страна, закашлях се и стиснах очи, за да ги защитя от пепелта, която се завихри около лицето ми.
Чух как жената извика и скочих на краката си. Разтърках очи, погледът ми се проясни и тогава видях дорестия жребец да се изправя от мястото, където явно бе паднал върху ездачката си, за да хукне миг след това и да се изгуби сред кълбата дим. Жената лежеше абсолютно неподвижна и аз се спуснах към нея. Коленичих, разкарах няколко разгарящи се искри от дрехите й и проверих пулса и дишането й. Докато правех това, очите й се отвориха.
— Май че… гръбнакът ми… е счупен — каза тя и се закашля. — Не се чувствам… много… Бягай… ако можеш… Остави ме. И без друго… ще умра.
— Няма да стане — казах аз. — Трябва да те преместя. Ако не се лъжа, наблизо би трябвало да има езеро.
Свалих наметалото си и го разпънах на земята до нея. Примъкнах тялото й възможно най-внимателно върху плата и я загърнах в него, за да я предпазя от пламъците. После задърпах наметалото в посока, за която се надявах да се окаже правилната.
Пробивахме си път през огън и дим. Гърлото ми дращеше, очите ми сълзяха непрекъснато, а панталоните ми горяха на няколко места, когато, след като направих една голяма крачка, усетих как токът на ботуша ми затъна в кал. Продължих напред.
Накрая се озовах до кръста във водата, като поддържах тялото й на повърхността. Наведох се към нея и отметнах края на наметалото от лицето й. Очите й бяха все така отворени, но замъглени и неподвижни. Преди да успея да напипам пулса й, тя изхриптя и произнесе името ми.