Краля демон [bg]

Беше забравила досадния навик на Амон да повтаря стари истории, които не ѝ се искаше да си спомня. Раиса зарита в ръцете му, мъчейки се да скочи. Определено го намираше за много по-силен от преди. Някога, макар и по-дребна от него, винаги успяваше да запази достойнство поне чрез силата на характера си, ако не друго.

— Никога не мислиш какви каши ще оставиш след себе си — продължи Амон. — Ако си счупиш главата, докато си с мен, баща ми ще ме направи на пух и прах.

— Какво стана с „ако благоволите, Ваше Височество“ и „с ваше разрешение, Ваше Височество“? — попита Раиса. — За последен път ти казвам, пусни ме на земята или ще извикам стражите.

Амон примига насреща ѝ и тя забеляза колко гъсти са миглите, засенчващи сивите му очи. Той я остави внимателно на крака и отстъпи назад.

— Приемете извиненията ми, Ваше Височество — промълви с безизразно, каменно лице. — Да си тръгвам ли?

За част от секундата гневът ѝ се изпари и на негово място се настани угризение. Бузите ѝ пламнаха. Как щяха да останат приятели, ако постоянно го заплашва с високото си положение?

— Съжалявам — прошепна тя и го докосна по рамото. — Благодаря ти, че спаси живота ми.

Той продължи да се взира право напред.

— Това е мой дълг, Ваше Височество, като зачислен към Кралската гвардия.

— Ще престанеш ли? — попита отчаяно Раиса. — Извиних ти се.

— Не е нужно да се извинявате, Ваше Височество. — Амон сведе поглед към пръстите ѝ върху ръкава си. — А сега, ако не мога да съм ви полезен с друго…?

— Моля те, не си тръгвай, Амон. — Раиса пусна ръката му и прикова поглед в съсипаните си пантофки. — Имам нужда от приятел, дори да не заслужавам такъв. — Тя се прокашля. — Смяташ ли, че е възможно?

Помежду им се възцари дълго мълчание. Накрая Амон сложи два пръста под брадичката ѝ и тя вдигна глава да го погледне. В същия момент по лицето ѝ рукнаха сълзи. Той се приведе към нея и преди да осъзнае какво прави, Раиса обхвана с ръце врата му и го целуна по устните.

Вероятно и той обмисляше да я целуне, защото долепи длани до кръста ѝ и я притисна толкова силно към себе си, че почти я вдигна от земята. Отвърна на целувката ѝ с изненадващо умение и страст. Устните му бяха малко загрубели, но по приятен начин, а когато се откъсна от нея и заотстъпва назад с ококорени от тревога cиви очи, на Раиса не ѝ се искаше да го пуска.

— Извинете, Ваше Височество — прошепна той изчервен и вдигна длани, обърнати към нея. — Простете. Аз… не исках…

— Наричай ме Раиса — нареди му тя и тръгна към него с протегнати ръце.

— Моля те… Раиса. — Хвана я за раменете и я задържа на разстояние от себе си. — Не знам какво ме… Не бива да го правим.

Раиса примига недоумяващо.