Краля демон [bg]

Следвайки завоите на лабиринта, стигнаха до центъра му, където великолепен храм от ковано желязо стоеше самотно сред плетеница от стари рози и избуяли благоуханни цветя. Аоницера и глициния увиваха клонки по дървените рамки, обгръщаха покрива и висяха почти до земята, превръщайки храма в жива пещера — чудно закътано кътче за среща на влюбени. Дори Раиса трябваше да наведе глава, за да влезе в храма.

Листа и клонки осейваха пода. В единия край на помещението се намираше олтарът в прослава на Създателката, а в полукръг бяха подредени каменни пейки, достатъчни за не повече от дузина поклонници.

На витража върху отсрещната стена бе изобразена Ханалеа в битка с меч в ръка и разпилени коси. Денем, когато слънцето проникваше през стъклата, цветни реки обливаха пода, между чиито плоски камъни бе вградена метална плоча с гравирани по нея диви рози. Раиса коленичи и я забърса с ръка.

— Под нея е — посочи плочата. — Вдигни я.

Амон сложи факела на поставката в стената, хвана халката в единия край на плочата и дръпна, прехвърляйки тежестта на тялото си върху петите. Пантите изскърцаха и плочата се вдигна, освобождавайки струя влажен, застоял въздух.

Амон вдигна поглед към Раиса.

— Кога за последно си минавала оттук?

Раиса сви рамене.

— Преди около два месеца. Трудно е, защото постоянно съм обградена от хора.

— Най-добре да сляза пръв. — Амон хвърли скептичен поглед към роклята ѝ. — Кой знае какво е минавало оттук през последните месеци.

— Има стълба от едната страна — обясни услужливо Раиса.

Амон се хвана за страните на отвора и провисна тялото си надолу. Достигна с крака първото стъпало на металната стълба. Направи няколко крачки и раменете му потънаха под нивото на пода. Тогава спря и протегна ръка. Раиса му подаде факлата и той продължи да се спуска, докато не стъпи на твърда земя два етажа по-ниско.

Вдигна поглед и Раиса видя лицето му на светлината от факлата. Изглеждаше много далече.

— Разстоянието не е малко — предупреди той. — Май не е добра идея да слизаш.

— Няма страшно — заяви Раиса с повече увереност в гласа, отколкото в сърцето. — Правила съм го и преди.

„Е, не по пантофи и тясна сатенена рокля“, беше редно да добави, но се въздържа.

— Да се върнем по обичайния път — опита да я убеди Амон и сложи крак на най-долното стъпало. — Ще ми покажеш прохода друг път, когато си… ъм… подходящо облечена.

— Кога ще ни се отдаде втори шанс? — не отстъпи Раиса. — Както казах, вечно съм обкръжена от хора, а и ти ще работиш всеки ден.

Знаеше, че постъпва безразсъдно, но се чувстваше уморена и измамена. Чакаше я почти самотно лято, а толкова искаше да се впусне в приключения с Амон.

— Качвам се — предупреди я Амон и хвана стълбата с ръце.

— Слизам — заяви с висок глас Раиса, обърна се и заопипва с протегнат крак въздуха за първото стъпало.

— Изчакай малко, чу ли? — Той изчезна от погледа ѝ, но Раиса го чуваше да се движи долу и виждаше отражението на светлината от факлата му по влажните стени.