Краля демон [bg]

Изпрати го до вратата и двамата излязоха в коридора.

— Благодаря ти за вечерята — каза Амон. — Беше ми дошло до гуша от южняшка храна. — Направи пауза, прокашля се. — Не забравяй какво ми обеща за тунела.

— Извинявай, задето те задържах до толкова късно — подхвърли необвързващо Раиса. — Просто съм много щастлива, че се прибра. — Опря ръка върху рамото му и се надигна на пръсти да го целуне по бузата.

— Значи тук се губиш цяла вечер — обади се глас, по-студен от демонска целувка.

Раиса се отдръпна рязко от Амон и се завъртя, мигом осъзнала, че това е грешната постъпка — гузната постъпка.

— Какво правиш тук? — попита тя, защото знаеше, че нападението е най-добрата отбрана. — Защо се промъкваш в кулата на кралицата посред нощ?

— Бих задал същия въпрос на войника пред теб — парира я Мика. — Струва ми се… не на място.

— Нейно Височество ме помоли да я изпратя до покоите ѝ — обясни Амон. Избра точно оправданието, което Раиса и Мика използваха винаги. — Тъкмо си тръгвах.

— Виждам — отбеляза Мика. — Нали уж те болеше главата? — обърна се после към Раиса.

— Така е — потвърди тя и насочи поглед към Амон. — Лека нощ и отново благодаря, ефрейтор Бърн.

Обърна се да влезе в стаята си, но Мика сграбчи китката ѝ, ужилвайки плътта ѝ с извиращата от кожата му сила.

— Почакай малко. Не ми бягай. Държа да ми обясниш нещо.

Раиса опита да се освободи от хватката му.

— Мика, много съм уморена. Да го обсъдим утре?

— Трябва да го обсъдим още сега. — Мика прати кръвнишки поглед към Амон. — Докато всички сме заедно.

— Пусни ме! — кресна Раиса и повтори опита да отклещи пръстите му със свободната си ръка.

Ненадейно мечът на Амон се озова до гърлото на Мика.

— Сул‘Баяр — подхвана Амон, — принцесата-наследница те помоли да я пуснеш. Съветвам те да изпълниш молбата ѝ.

Мика примига и сведе поглед към ръката си върху китката на Раиса, сякаш изненадан да я види там.

— Раиса, чуй, не исках…

— Ти ме чуй — озъби му се Раиса. — Не ме притежаваш. Не ти дължа обяснение, ако искам да прекарам малко време със стар приятел.

Амон прибра меча си.

— Ваше Височество, късно е и всички сме уморени. Предлагам да си легнете, а ние двамата ще си вървим.

Раиса преглътна сухо и отстъпи назад в укритието на стаята си. Амон сложи длан върху гърба на Мика и го избута надолу по коридора. Ала погледът, който Мика ѝ стрелна през рамо, подсказваше, че разговорът им не е приключил.