![Дяволът не обича да чака [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/2/8/dyavolt-ne-obicha-da-chaka-bg-download.jpg)
Дяволът не обича да чака [bg]
- Автор: Фолкс Себастьян
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-176-6
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволът не обича да чака [bg]». Краткое содержание книги:
След това разгледа картата на Персия. Страната граничеше с Турция на запад и с Афганистан на изток; на юг опираше в Персийския залив, а на север — в Каспийско море. Макар на североизток да имаше обща граница и със Съветския съюз, през Азербайджан, пътищата в тази посока изглеждаха доста лоши.
Той се опита да прецени какви биха били възможните последици за мисията му от това географско положение. Ако Горнер поддържаше канал за наркотици с източник някъде в Съветския съюз, на Бонд му беше трудно да си представи как би могъл да ги внася незабелязано по въздуха до някое отдалечено летище в пустинята. Малък самолет не би имал достатъчно гориво за такъв дълъг полет, а по-голям със сигурност щеше да бъде засечен от съветските радари.
Със сигурност нещо ставаше и около Каспийско море, което не спираше да привлича вниманието на Бонд. Проблемът беше, че разстоянието от персийския бряг на юг до съветския град Астрахан на север беше около хиляда километра, както изчисли той. Какъв морски съд беше в състояние да измине този маршрут достатъчно бързо, за да си струва труда?
В същото време, вътрешността на страната беше почти изцяло заета от две пустини. На север, по-близо до Техеран, се намираше солената пустиня Дащ-е Кевир. На югоизток, значително по-далеч от столицата, беше пясъчната пустиня Дащ-е Лут. Последната имаше вид на изцяло ненаселена територия и все пак тъкмо натам, към Бам в южния й край, Савак бяха изпратили патрулите си да търсят Горнер.
Очевидно Савак бяха надушили нещо. Макар да беше по-отдалечена от Техеран и морето на север, пустинята Дащ-е Лут имаше връзка с железопътна линия, минаваща покрай южния й край, с доста големите градове Керман и Йезд, край които имаше по едно летище, макар от картата да не можеше да се каже колко големи сте. Откъм южната страна на пустинята имаше и пътища, които изглеждаха по-главни и водеха през Захедан и Забол право към афганистанската граница.
Забол. Самото име звучеше като края на света. Що за погранично селище беше това? — запита се Бонд, който усети, че любопитството му се разпалва с всяка минута.
Телефонът на нощното шкафче издаде характерния си електронен писък.
— Мистър Бонд? От рецепция обажда. Тук една дама иска вас види. Не казва име.
— Кажете й, че слизам веднага.
Определено няма опасност от скука в Техеран, помисли си мрачно Бонд, докато крачеше към асансьора. Допускаше, че е някоя, която Дариус му е изпратил, понеже никой на света, освен може би трима души в сградата край Риджънтс Парк, не знаеше точното му местонахождение.
Застанала в другия край на широкото мраморно фоайе, с гръб към него, вперила поглед във витрината на магазинчето за сувенири, Бонд видя млада жена с тъмна коса, вързана хлабаво на опашка, облечена с бяла блуза без ръкави и тъмносиня пола до коляното; стройните й крака бяха обути на босо в сандали със сребърни каишки.
Докато се приближаваше към нея, Бонд усети как пулсът му леко се ускори. При звука на стъпките му младата жена се обърна. Когато видя лицето й, едва не извика от радост.
— Скарлет! — възкликна той. — Какво, за бога…
Тя се усмихна и постави показалец върху устните му.
— Не тук. Може би в стаята ви?
Бонд обаче не беше чак дотам загубил връзка с действителността при вида й, че за забрави елементарната предпазливост.
— По-добре да се поразходим навън.
— Имам само пет минути.
— По-надолу по улицата има малък парк.
Когато излязоха и шумът от автомобилното движение нахлу в ушите им, той започна:
— Кажи ми, Скарлет…
— Не съм Скарлет.
— Какво?!
— Аз съм Попи.
— Но тя ми каза…
— … че съм по-млада, нали? Тя винаги разправя така. — Попи се поусмихна. — И си е вярно. По-млада съм от нея с двайсет и пет минути. Ние сме близначки. Макар и двуяйчни.
— Какви сте?!
— Всъщност не сме абсолютно еднакви. Ние сме…
— Замалко щях да се хвана. Хайде, да вървим.
На стотина метра нагоре по улицата между сградите имаше квартална градинка с дървени пейки и катерушки. Двамата седнаха на една пейка и събраха глави. Отстрани, помисли си Бонд, сигурно приличаха на влюбени, улисани в тих разговор.
— Тук съм с Горнер — каза тя. — Той знае, че сте в Техеран. Изпрати ме да му пусна едно писмо. Ако разбере, че съм се виждала с вас, Шагрен ще ме убие. Имам да ви предам нещо.
Тя се огледа и мушна в ръката му сгънат лист хартия.
Бонд усети върху лицето си отчаяния й поглед.
— Смятате ли да отидете до Ноушахр? — запита тя.
Бонд кимна.