Дяволът не обича да чака [bg]

— Забелязах, че има и булевард „Рузвелт“ — каза Бонд. — Само дето не разбрах дали е наречен на Франклин или на Кърмит.

Силвър се усмихна.

— Във всеки случай едва ли е на Елинор — отвърна той.

Бонд плати таксито и последва Силвър, който вече крачеше към близката пейка под едно дърво. Малко по-нататък по булеварда се виждаше входът на някакъв парк, а срещу него беше кампусът на Техеранския университет. Идеален терен за шпионски игри, помисли си Бонд — широко обществено пространство за отдих и развлечения, пълно е дискретни местенца, предлагащо неограничени възможности за уж случайни срещи, най-често свеждащи се до мигновен, незабележим за околните досег между „непознати“, колкото нещо да премине от една ръка в друга. По средата между двете платна на булеварда преминаваше бързоструйна вадичка в издигнато бетонно корито, оградена с две редици чинари. На равни интервали по протежение на коритото бяха привързани със синджири метални черпаци, с които минувачите требваха вода, за да утолят жаждата си.

— Хитро, нали? — забеляза Силвър. — Водата идва чак от Алборз. По-нагоре в Шемиран е още чиста, но след като подмине пазара… майко мила! Те обаче много се гордеят с каналите си. Викат им „жуб“. Водата се подава по подземни тръбопроводи, наречени „канати“, които са част от напоителната мрежа. Успели са да докарат вода до половината пустиня. Подземните канали си личат, защото на повърхността се вижда нещо като къртичина.

— Това точка за достъп ли е?

— Да. Основният принос на Персия към съвременните технологии. — Силвър седна на пейката. — Какво ще кажете да си вземем по един сладолед?

Бонд поклати глава и докато Силвър отскочи до сергията на няколко метра зад тях, запали последната си цигара от пратката на „Морланд“.

Когато се върна на пейката, Силвър разстла чиста носна кърпичка на коленете си и с наслада заблиза сладоледа с шамфъстък.

— Та какво искахте да ми кажете?

Силвър се усмихна.

— Нищо, просто да си побъбрим. Идват разни хора, за пръв път са по тия места, може би не им е съвсем ясно в каква деликатна ситуация са попаднали. Оглеждат се, наоколо само някакви пустинни обитатели, нещо като бедуини, пърпорят насам-натам с разнебитените си коли… И изведнъж, я гледай!

Покрай тях тържествено премина червен двуетажен лондонски автобус, бълващ след себе си облак черен дим.

— Понякога ти се струва, че си някъде в Африка — продължи Силвър. — Пък и тоя кебап с ориз навсякъде… — Той се засмя. — Господи, направи така, че докато съм жив, никога повече да не видя нещо, което в момента се пече на шиш! Или пък да вземем вашите хора, англичаните.

— Британците — уточни Бонд.

— Тъй де. Разположили сте се на булевард „Елизабет“. Всичко е тип-топ. Гъсти сте с шаха. Съюзниците го изритаха през Втората световна война, понеже им се струваше прекадено благоразположен към германците. Ние нямахме нищо против приемника му, оня Мосадег с неговите пижами. Ама на вас ви причерня, когато взе, че национализира петрола и изгони вашите хора от „Бритиш Петролиъм“. Как само ви причерня, а! Дотичахте право при нас и го ударихте на молба: „Дайте да го разкараме тоя Моси, да си върнем шаха и нашите хора отново да сложат ръка на петролните кладенци!“