Дяволът не обича да чака [bg]

Той се отпусна назад върху седалката и докато северните предградия на Техеран се отдалечаваха зад тях, разпечата целофана на пакет „Честърфийлд“ — най-добрите американски цигари, които можеха да се купят от магазинчето в хотела. Приятна миризма на добре обработен тютюн изпълни вътрешността на колата. Бонд предложи цигара на Хамид, който, след три учтиви отказа — явно това беше възприетият етикет в Техеран — я прие с възторг.

Бонд усещаше как финият памучен плат на ризата лепне върху гръдния му кош в безмилостната жега. При липсата на климатична инсталация в колата той бе свалил прозореца още докато се движеха по задимените улици на Техеран. Дариус му беше разправил, че навремето, преди столицата да се бе разраснала на север, Шемиран бил считан за приятно убежище от най-тежките летни жеги. Впоследствие, когато някогашното тихо предградие постепенно се бе превърнало в квартал на града, по-заможните техерански фамилии се бяха насочили към зелените долини в подножието на планината Дамаванд. Някои си бяха купили селски къщи със заградени дворове и малки овощни градини, в които да се усамотят през двата най-горещи летни месеца в идиличната атмосфера на отминали времена, с ромолящо през двора поточе, хранейки се с купони като местните хора, прекарвайки дните си в разходки сред природата, а дългите топли вечери — в рецитиране на стихове.

Накрая, в търсене на по-поносим климат, по възможност далеч от шумните тълпи на големия град, някои от жителите му се бяха изнесли чак в Алборз, примамени от влажния и прохладен въздух. За съжаление, дотам се стигаше по тесен планински път, а персийският стил на шофиране превръщаше пътуването в истинска авантюра.

— Това тук шосето с хиляди пропасти — каза Хамид, като посочи с ръка надясно.

Заизкачваха се по стръмния склон, пътят се виеше подобно на змия и понякога на Бонд му се струваше, че се връщат в обратна посока. Независимо от терена Хамид не вдигаше крака си от газта, като при това въртеше волана с лявата ръка, а с дясната му сочеше забележителностите наоколо.

— Долината на съдбата — каза той. А след малко: — Хълмът на девиците… — И по-нататък: — Лъвската бърлога… Опасният проход…

Тук-там в деретата на десетки метри под тях се виждаха ръждясалите останки на прекатурени коли и автобуси. Наближаха ли особено опасен завой, Хамид викаше набожно: „Аллаху акбар“, предпочитайки да повери съдбата си в Божиите ръце, вместо да намали скоростта, като просто си вдигне крака от педала.

Постепенно въздухът наоколо започна да се прочиства. След два часа Хамид отби до някаква крайпътна чайна и направи знак на Бонд да го последва. Седнаха на терасата и си поръчаха подсладен черен чай. Докато отпиваха, пред очите им се разстилаха забулените в дим и мараня северни предградия на Техеран — гигантски символ на човешкото присъствие сред безкрайната пустиня.