Дяволът не обича да чака [bg]

— Хамид — каза Бонд, когато шофьорът нападна препълнената чиния агнешки кебап с ориз в празния ресторант на хотела, — трябва да си изработим система. Нали разбираш? Откарваш ме до мястото в района на доковете, което ти посоча, и ме оставяш там. Ако до осем вечерта не съм се върнал в този хотел, звъниш по телефона на мистър Дариус Ализаде. Ето номера му. Той ще знае какво да направи.

Бонд подаде на шофьора няколко риала.

— Ето, тези ще ти стигнат за всичко — каза той. — Доволен ли си?

— Аллах е милостив — отвърна Хамид без особена убеденост. — Аз мога предам каквото съобщение нареди мене, мистър Джеймс. Аз разбира от тайници.

Бонд се засмя.

— Какво?!

— Веднъж карал американец, мистър Силвър. Трябвало превежда и на него. Искам едно, мистър Джеймс. Аз обича яде чер хайвер. Тук много добро.

— Не се съмнявам. Направо от морето. Знаеш ли защо черният хайвер е толкова рядък?

Хамид кимна.

— Това яйце на моруна. Обаче морун още не оплодил го.

— Именно. „Морунът цуна моруната по муцуната и напълни с морунки лагуната“. Карай, това не ти е персийската поезия. — Бонд бръкна в задния си джоб. — Ето ти и за хайвер. В замяна искам от теб да си нащрек и да си отваряш очите.

— Отваря очи много — отвърна Хамид, пъхна банкнотите в джоба си и важно се запъти към изхода на ресторанта.

— Изчакай ме да се преоблека — подвикна Бонд и тръгна към тоалетната.

След минута двамата се качиха в колата и Хамид подкара към доковете. Докато шофираше, той на висок глас четеше на арабски имената на улиците, а Бонд го насочваше по картата на Попи. В пристанището, наред с безбройните рибарски гемии, стояха на котва и два-три големи търговски кораба. Самият размер на доковете изуми Бонд. Макар да се намираха недалеч от плажовете с туристи, те бяха толкова големи, че в безкрайния лабиринт от пътеки, мостчета, складове и корабостроителници като нищо можеха да се скрият един-два разрушителя.

— Стигнахме — каза Бонд. — Карай нататък и ми чети табелите.

Шофирайки, Хамид занарежда дълъг поменик от арабски имена, докато накрая стигнаха до корабостроителницата „Братя Исфахани“.

— Браво на теб, Попи — промърмори Бонд, слизайки от колата. — Нали помниш какво се разбрахме, Хамид?

— Осем часа, мистър Джеймс.

— Преди да е обадиш на мистър Ализаде, провери в кухината на този стълб — каза Бонд и му посочи една забита в земята ръждива метална тръба, която вероятно някога бе служила за основа на светофар. — Виж дали вътре няма бележка.

За пръв път от сутринта лицето на Хамид, досега сериозно и непроницаемо, се оживи. Очите му заблестяха, забележителните мустаци се надигнаха нагоре и разкриха два реда зъби.

— Тайник! — каза той.

— Нещо такова — отвърна Бонд, изненадан от собствената си предпазливост. Инстинктът му казваше да внимава. Той проследи с поглед Хамид, докато обърна колата и изчезна зад близкия ъгъл, след което пристъпи към сградата.

До една от страничните стени по диагонал минаваше външно стълбище, водещо към единствения видим вход, през който можеше да се проникне в комплекса без превозно средство. Бонд извървя разстоянието до другия край на сградата, като се оглеждаше за не толкова очевидни места за достъп. При огледа забеляза, че отблизо главната сграда е доста различна от онова, което се вижда от улицата. В основата на склона откъм ниската й страна, долу при морето, беше долепено ниско хале с площ около хиляда и петстотин квадратни метра, което за разлика от останалия корпус не беше облицовано с груби, импрегнирани е креозот дъски, а с нещо, приличащо на неръждаема стомана. Металната конструкция се вдаваше на петдесетина метра навътре в морето и представляваше най-вероятно дълбок док — по-дълбок от всички останали в околността.