Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Всички си бяха отишли, а тя продължаваше да седи. Беше съвсем безсмислено и безполезно да остава повече от половин час в помещенията, ежедневно облъчвани, но такива бяха стеклите се обстоятелства. Всеки път, преди да излезе в отпуск, тя бе много бледа, а левкоцитите й, монотонно намаляващи всяка година, се снижаваха до две хиляди, число, до което се смяташе за престъпно да се доведе някой пациент. На ден й се полагаше по норма да прегледа на рентгена трима с болни стомаси, а по време на войната тя стигаше и до двадесет и пет. Преди отпуск трябваше на самата нея да се прелива кръв, защото почивката не бе в състояние да възстанови загубеното за цяла година.
Но строгата инерция на работата не й позволяваше да се огледа. Към края на всеки работен ден тя с досада установяваше, че отново не е успяла да свърши заплануваното. И сега между другото тя отново се замисли за жестокия случай, свързан със Сибгатов, и си записа за какво трябва да се посъветва при срещата в дружеството с доктор Орещенков. Както тя въвеждаше в работата ординаторите си, така и нея някога, през войната, хванал ръката й, внимателно я насочваше и разширяваше кръгозора й доктор Орещенков. «Никога, Люда, не се старайте да се ограничите само в сферата на дадена специализация, за да не изпаднете в положението на изсушената риба! — предупреждаваше я той. — Дори целият свят да се стреми към тясната специализация, вие дръжте на своето — бъдете с единия си крак в рентгенодиагностиката, а с другия — в рентгенотерапията! Дори да сте последната, останете си такава!» А той все още бе жив и се намираше тук, в града.
Вече угасила лампата, тя се върна от прага, за да запише какво трябва да направи следващия ден. Облякла старото си синьо палто, Донцова се насочи към кабинета на главния лекар, но той бе заключен.
Дори когато слезе по стъпалата между тополите и се запъти по алеята на болничния двор, мислено оставаше все още на работното си място, а и не искаше да го напусне. Времето беше никакво, но Людмила Афанасиевна не му обръщаше внимание. Здрачът още не бе настъпил. По пътя си тя срещаше много непознати лица, но у нея дори не се появи естественото женско любопитство да обърне внимание кой от минувачите с какво е облечен, каква шапка и обувки носи. Донцова вървеше леко навъсена и строго поглеждаше непознатите, сякаш у всеки един от тях подозираше наличност на онези възможни подутини, които тези хора въобще не подозират, но утре може би ужасени ще ги открият в себе си.
Неусетно премина покрай чайната, разположена в пределите на болничното заведение, и покрай узбекчето, постоянно търгуващо със загънати във фунии от вестник бадеми, и стигна до главната външна врата.
Би трябвало, като излизаше през тази врата, през която бдителната, плесната в устата дебела пазачка разрешаваше да излязат само здравите хора, а болните преследваше с високо изречени укори, да, би трябвало Людмила Афанасиевна да премине от трудовата част на живота си в семейната, но не се получаваше, защото тя не делеше времето и силите си между работата и дома си. Зад болничната ограда тя бе в състояние да преживява по-добрата половина на своето бодърстване, по време на което мислите й, свързани с работата, витаеха около главата й като пчели, които я преследваха дълго, след като напуснеше болничния двор, а и сутрин, много преди да излезе от дома си.
Пусна писмото, адресирано до Тахта Купир, пресече улицата и застана на спирката на трамвая, за да изчака нужния й номер. После всички се втурнаха към вратите. Людмила Афанасиевна също се разбърза, за да може да намери свободно място: това бе първата й мисъл, свързана с външния свят, която започваше да я превръща от оракул на човешките съдби в обикновен трамваен пътник, когото никой не щади в блъсканицата.
Но и по-късно, заслушана в звъна на трамвая по стария, еднопосочен релсов път и по време на спирките, където се разминаваха трамваите, Людмила Афанасиевна гледаше разсеяно през стъклото, продължавайки да мисли ту за белодробните метастази на Мурсалимов, ту за възможното влияние на инжекциите, определени за Русанов. В душата й оставаше неприятна утайка — Донцова знаеше, че това усещане няма да я напусне през цялата вечер — обидният наставнически тон и заплахите на Павел Николаевич, с които той я посрещна днес по време на визитацията, които бяха временно изместени през деня от другите впечатления.