С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Купих ти нещо — каза с треперещ глас тя. — Надявам се да ти хареса.
— Сигурно — измърморих.
Тя изтри очите си.
— Знаеш ли за какво си мислех, когато дойдох тук? — и продължи, без да изчака отговор. — Мислех за нас. Припомних си как се запознахме, за какво си говорихме през първата вечер, спомних си как се перчеше с татуировките си и как гледаше накриво Ранди. И глупавото ти изражение, когато ме видя да сърфирам за пръв път.
Гласът й замря и аз я притеглих към себе си.
— Сигурен съм, че ще открия комплимента в думите ти. Не може да няма, само трябва да го потърся.
Савана се опита да се усмихне, но не успя.
— Спомням си всичко без изключение — продължи тя. — До най-малка подробност. Времето, прекарано с баща ти, сладоледа, дори оня загубен параход.
— Повече няма да ходим там — обещах аз, но тя ме спря с ръка.
— Остави ме да довърша. Въобще не схващаш какво ти говоря. Казвам ти, че обичам всеки спомен от нашата седмица, макар че не съм го очаквала. Не съм дошла тук за това. Откъде да знам, че ще се влюбя в теб? И в баща ти, по различен начин, разбира се.
Аз наведох глава.
Тя прибра един непослушен кичур зад ухото си.
— Мисля, че баща ти е чудесен. Много добре се е справил с теб, а знам, че ти не…
Объркано поклатих глава:
— И за това ли плачеш? Заради баща ми?
— Не — тръсна нервно глава Савана. — Не ме ли слушаш?
Тя замълча, за да подреди обърканите си мисли.
— Нямах никакво намерение да се влюбвам в когото и да било. Не бях готова. Веднъж вече минах през това и едва се съвзех. Знам, че сега е различно, но ти ще си заминеш след няколко дни и всичко ще свърши. Аз отново ще премина през ада на раздялата.
— Не е нужно да свършва — прекъснах я развълнувано.
— Но ще свърши. Знам, че ще си пишем, ще говорим дълго по телефона, но няма да е същото. Няма да виждам лицето ти и смешните ти гримаси. Няма да гледаме звездите и да се държим за ръка. Няма да седим един срещу друг и да си говорим, да си споделяме тайни. Няма да усещам ръката ти около кръста ми, както я усещам сега.
Извърнах поглед с нарастващо чувство на страх и паника. Всичко, казано от нея, беше истина.
— Осъзнах всичко това едва днес, докато ровех из рафтовете в книжарницата, за да ти избера нещо, и то ме порази. Открих тази книга и веднага си представих как ще реагираш, когато ти я дам. Знаех, че ще те видя само след два часа, и всичко беше наред. Защото щях да видя очите ти и веднага да разбера, ако тя не ти харесва. И щях да направя нещо, за да върна усмивката на устните ти, защото, когато сме заедно, всичко е възможно.
Тя се поколеба, но продължи:
— Съвсем скоро нищо от това няма да е възможно. Знаех от самото начало, че си тук само за две седмици, но тогава не си представях колко трудно ще бъде да ти кажа сбогом.
— Не искам да си казваме сбогом — почти извиках, хванах лицето й с две ръце и я обърнах към мен.
Вълните блъскаха по кея със страшна сила. Ято чайки прелетя над нас и се загуби в облаците. Наведох се и нежно я докоснах с устни. Дъхът й ухаеше на канела и ми напомни за дома.
Стиснах ръката й и с надежда да разсея тъжните й мисли, посочих с глава към чантата.
— Каква книга си ми купила?
Тя ме погледна объркано, после се сети, че бе споменала по-рано за нея.
— Ох, да! Мисля, че е време да ти я дам.
Бях сигурен, че не ми е купила последния Хиасен, въпреки това чаках с нетърпение, но тя ме погледна странно и наведе глава.
— Искам първо да ми обещаеш, че ще я прочетеш — каза сериозно тя. — Иначе няма да ти я дам.
Това ме стресна. Не знаех какво да очаквам.
— Разбира се — казах объркано. — Обещавам.
Но тя все още се колебаеше. В крайна сметка взе решение, бръкна в чантата си и ми я подаде. Взех я и погледнах заглавието. В началото не знаех как да реагирам. Беше книга, по-скоро учебник по аутизъм и синдром на Аспергер. Бях чувал за тези заболявания, но знаех колкото всеки неспециалист, а то не беше много.
— Писала я е една от моите преподавателки — обясни тя. — Най-добрата учителка, която познавам. Аудиторията й винаги е пълна и бившите й ученици често идват да поговорят с нея. Тя е един от световноизвестните експерти по тези проблеми и е насочила вниманието си към възможностите за работа с деца, страдащи от аутизъм.
— Интересно — отвърнах, без да прикривам липсата на ентусиазъм.
— Мисля, че можеш да научиш нещо — упорстваше тя.
— Сигурно. Не се съмнявам, че вътре има подробна информация.
— Има много повече — каза тихо тя. — Искам да я прочетеш заради баща си. Може би тук ще откриеш път към него.