С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Макар че какво от това? Какво значение имаше дали страда от някакъв си синдром? Можеше ли нещо да се промени? И какво й влизаше на нея в работата?
Натисках газта и продължих да се люшкам от хладнокръвното приемане на фактите до гнева и обратно. Спомних си, за кой ли път, звука на счупено, когато лакътят ми достигна носа на Тим, и този спомен влоши нещата още повече. Защо се бе опитал да спре мен? Защо не тях? Не аз започнах кавгата.
А Савана… да отида ли утре да й се извиня? Тя наистина вярваше, че баща ми притежава този проклет синдром и по свой собствен начин се опитваше да помогне. И ако беше права, може би наистина трябваше да знам. Това щеше да обясни нещата…
Но след това, което направих на Тим, как щеше да реагира тя? Той беше най-добрият й приятел и дори и да се закълна, че е станало случайно, щеше ли да има значение за нея? Ами другите? Тя знаеше, че съм войник, но сега, когато бе видяла наистина какво означава това, дали чувствата й щяха да останат непроменени?
Прибрах се вкъщи чак към полунощ. Влязох, без да паля лампата, и надникнах в кабинета на татко. Не беше там, разбира се. Всяка вечер си лягаше в определено време, беше човек на реда, знаех го много добре, Савана също го бе забелязала.
Проснах се на леглото, макар да знаех, че няма да заспя. Искаше ми се да мога да започна тази вечер отново, поне от момента, когато ми даде книгата, но беше невъзможно и реших да не мисля повече за това. Нито за татко, нито за Савана или за счупения нос на Тим. Но не можех да избягам от себе си и цяла нощ се взирах в тавана, предъвквайки за стотен път всяка част от проклетата вечер.
Чух тракане на съдове в кухнята и скочих от леглото. Бях все още с дрехите от вчера, но се съмнявах, че ще забележи.
— Добро утро, татко — измърморих.
— Здрасти, Джон. Искаш ли закуска?
— Разбира се — отвърнах. — Има ли кафе?
— В каната.
Налях си в една чаша. Вестникът беше на масата както винаги. Знаех, че първо щеше да прочете заглавната страница, после щеше да кара, докато стигне спорта и светската хроника. Тях никога не поглеждаше. Човек на установения ред.
— Как прекара вечерта? — попитах небрежно.
— Все същото — отвърна той.
Не се учудих, че не ме пита на свой ред. Вместо това включи миксера и разбърка яйцата. Беконът вече цвърчеше в тигана. След малко се обърна към мен и аз знаех точно какво ще попита.
— Искаш ли да изпечем филийки?
Той излезе за работа точно в седем и трийсет и пет.
Щом останах сам, прегледах вестника, но новините не ме заинтересуваха, оставих го на масата и се зачудих какво да правя. Нямах желание за сърф, въобще не ми се излизаше и тъкмо си мислех дали да не се върна в леглото и да се опитам да поспя, когато чух една кола да спира пред нас. Предположих, че някой ще предложи да почисти каналите или да погледне покрива за счупени керемиди, не очаквах да е за мен, и когато се почука на вратата, се стреснах.
Отворих и замръзнах на място. Бях абсолютно неподготвен за тази среща. Тим стоеше пред мен и пристъпваше от крак на крак.
— Здрасти, Джон — усмихна ми се той. — Знам, че е рано, но може ли да вляза?
На носа му имаше огромна лепенка, а двете очи и кожата наоколо беше синя и подута.
— Д-да… разбира се — отстъпих. Все още не вярвах на очите си.
Тим влезе и се запъти към всекидневната.
— Едва успях да открия къщата. Онази вечер, когато те докарах, беше тъмно, а и не обърнах голямо внимание. Минах покрай вас няколко пъти, докато установя точното място.
Отново се усмихна и чак тогава забелязах, че носи някакъв плик.
— Искаш ли кафе? — успях най-сетне да се отърся от шока. — Мисля, че ще се събере за още една чаша.
— Не, благодаря. Тази нощ почти не съм спал, нямам нужда от кофеин.
Кимнах и се осмелих да кажа:
— Слушай… за снощи. Съжалявам, не съм искал…
Той вдигна ръце, за да ме спре.
— Всичко е наред. Знам, че беше случайно. Трябваше да го предвидя. Трябваше да хвана един от онези.
Огледах внимателно лицето му.
— Боли ли?
— Сега е добре — докосна леко превръзката той. — Просто висяхме много време в болницата. Първо чакахме да влезем при доктора, после чакахме да извика още някой, за да наместят носа. Но се заклеха, че ще е като нов. Може да остане малка гърбица, но се надявам това да ми придаде по-солиден вид.
Усмихнах се и се почувствах зле.
— Извинявай още веднъж.
— Приемам извинението ти — каза той. — И го оценявам. Но не затова съм тук.
Той се приближи към канапето и попита:
— Имаш ли нещо против да седна? Все още се чувствам замаян.
Поканих го с жест, седнах на облегалката до него и подпрях лакти на коленете си. Тим се намести удобно на канапето и остави плика до себе си.