С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Усетих, че несъзнателно съм стиснал юмруци.
— Какво общо има едното с другото?
— Не съм специалист — вдигна рамене тя, — но тази книга съдържа в себе си всичко, преподавано ни от нея през двата семестъра. Учила съм от тази книга нощи наред. Авторката е интервюирала повече от триста души с подобни разстройства.
— Е, и? — махнах нетърпеливо с ръка.
Тя усети напрежението в гласа ми и се взря тревожно в мен.
— Знам, че съм само студентка, но прекарах много часове с деца със синдрома на Аспергер. Разговаряла съм дълго с тях, а имах възможност да се запозная и с възрастни заболели, докато й помагах в интервютата за книгата.
Тя коленичи пред мен и докосна ръката ми.
— Баща ти показва отклонения, присъщи на много от тях.
Вече знаех какво се опитва да ми намекне, но по някаква причина държах да ми го каже директно.
— Какво означава това? — настоях, зареден като бомба от ярост.
Отговорът й дойде след цяла вечност.
— Мисля, че баща ти има синдром на Аспергер.
— Баща ми не е малоумен.
— Не съм казала такова нещо. Синдромът на Аспергер… е нарушаване на умственото развитие…
— Не ме интересува какво е! — извиках към нея. — Татко не е болен от това! Грижи се за мен от бебе, работи, плаща сметките си редовно. Дори е бил женен.
— Може да имаш нарушение и да живееш нормално…
Докато говореше, си спомних нещо, което бе казала преди малко.
— Чакай, чакай! — спрях я и се опитах да възстановя точните й думи. — Нали преди малко каза, че се е справил много добре с мен?
— Да — потвърди тя, — и мисля, че…
Чак сега разбрах напълно значението на думите й и ченето ми се стегна. Погледнах я, сякаш я виждах за пръв път.
— Мислиш, че е като Рейнман, нали? И като се има предвид проблема му, наистина се е справил добре, нали?
— Не… не ме разбираш. Синдромът на Аспергер може да бъде в по-лека форма или да приема крайни…
Но яз не я слушах.
— И ти го уважаваш по тази причина. Не защото наистина го харесваш.
— Не, чакай…
Скочих бързо от мястото си. Изведнъж почувствах нужда от повече пространство и се преместих на перилата срещу нея. Сега разбрах защо настояваше толкова много да го посети. Не защото искаше да прекара известно време с него, а за да го изучава. Стомахът ми се сви на топка.
— Ето защо прекара две вечери у нас, нали? — обърнах се рязко към нея.
— Какво…
— Не защото ти беше приятно, а само за да се увериш, че си права.
— Не…
— Стига лъжи! — извиках в лицето й.
— Не лъжа.
— Ти седя до него с часове, преструваше се, че се интересуваш от монетите, но всъщност го изучаваше като маймуна в клетка.
— Нищо подобно! — Тя също скочи на крака. — Аз уважавам баща ти…
— Защото си мислиш, че има проблем и си призвана да му помогнеш да го преодолее. Сега вече разбрах всичко — пронизах я с поглед аз.
— Грешиш, Джон. Аз го харесвам…
— Как няма да го харесваш, нали е опитното ти зайче — казах през зъби. — Не знаех, че когато харесваш някого, си правиш разни експерименти с него. Това ли се опитваш да ми кажеш?
Тя поклати глава.
— Не — промълви едва чуто. Явно за пръв път си даваше сметка какво е направила и устните й започнаха да треперят. Гласът й също трепереше, когато заговори: — Прав си. Не трябваше да го правя. Но толкова ми се искаше да го разбереш.
— Защо? — Пристъпих крачка напред. Мускулите ми станаха на камък. — Аз го разбирам напълно. Израснал съм с него, забрави ли? Живея с него.
— Опитвах се да помогна — безпомощно наведе глава тя. — Исках да прокарам мост между вас.
— Не съм молил за помощта ти! Не я искам! И какво ти влиза в работата, мамка му?
Тя извърна глава и заплака.
— Не си… — опита се да каже нещо, гласът й се давеше сред ридания. — Мислех, че искаш да знаеш.
— Да знам какво? Че си мислиш такива неща за него? Че за да общувам нормално с него, трябва да говоря за монети, така ли? Кажи!
Не се опитвах да скрия гнева си и с крайчеца на окото забелязах, че приближаващите към нас рибари, явно решили да хвърлят въдиците си веднъж-дваж и от кея, се върнаха назад, решени да потърсят друго място. Явно бяха видели мълниите в очите ми и това ги спря. И по-добре. Двамата продължавахме да стоим един срещу друг, но аз не исках повече отговори, честно казано, въобще не я исках. Все още се опитвах да преглътна факта, че часовете, прекарани с баща ми, не са били нищо друго, освен търсене на ключ към професионална загадка.
— Може би — прошепна тя.
Примигах изненадано, не бях сигурен, че съм чул правилно.
— Чу ме много добре — сви рамене тя. — Може би това е единственото нещо, за което ще можеш да разговаряш някога с него. Може би той просто не може да говори за друго.